Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Инак списъка на ораторите бяха го подготвили много грижливо — една желязна кохорта и всичките да удрят по едно и също място, да всяват ужас. Излезе свинокартофчето Александър Прокофиев, поет, направо излъчваше отрова. Най-много се заяждаше с Андрей Вознесенски — стихотворенията му са формалистични, на кого служат, спомена „Триъгълната круша“ (Никита пак подскачаше и се смееше). Каза, че преди време бил получил писмо (това е разпространен съветски ораторски прийом — не ти да ругаеш, а да си получил писмо от Пролетарски Читател, върви го опровергавай, ако можеш), пишат му: „Младите искат да стигнат до славата на всяка цена.“ Стихотворенията на Вознесенски са кресливи и ориентирани към модата (и тъй да е, не е ваша работа да критикувате). Маяковски без Вознесенски отдавна е описал Америка — къде се вре Вознесенски?
А иначе като цяло Прокофиев „почувствал огромното доверие на партията към нас“. Дребният подмазвач Андрей Малишко: „Срам ме е, че толкова дълго не смеехме да се борим с формализма. Пикасо също трябва да се очисти от доста неща, ние признахме от творчеството му само «Разрушаването на Герника» и гълъба на мира.“ Патосният Петрус Бровка: „Благодарни сме на ЦК и лично на Никита Сергеевич. Срамота е да се твърди, че през годините на култа били създавани нищожни произведения, — а от кои произведения са се възпитавали легендарните борци? Ами че златният фонд бе създаден тъкмо тогава!“
Така изредиха колона само от свои хора, чак до почивката. Седнало хранене не беше предвидено, но ни пуснаха до мезетата прави. Лауреатите и дейците много лакомо се тълпяха край масите, грабейки кой каквото сколаса. В кулоарите чух Ермилов: „Ако знаехме, щяхме да полудеем“ (тоест за ужасите на култа). А пък рижавата Шевельова се хвърли към някакъв оратор: „Благодаря ви, че защитихте съветските хора!“
Срещнахме се с Твардовски и той ми каза с весело грейнали очи, но не без тревога: „Разпространява се слух, че Шолохов в някаква вила край Москва със 140 помощници е подготвил реч против Солженицин.“ А аз бях още толкова самоуверен, а и наивен, че му рекох: „Ще го дострашее да стане за смях в историческа перспектива.“ Твардовски си изохка: „Абе кой ли мисли за историческата перспектива! Само за днешния ден.“
Запозна ме със Солоухин. „Какво познато лице“ — си казах аз. А ми се стори познато, защото беше „общоселско“. Той именно заговори — за Матрьона и че можел да ме запознае с Корин (отдавна мечтаех да видя „Отиващата си Рус“). Вярно, имах зъб на Солоухин: още от моята неизвестност бях му изпратил писмо до вестника против гръмогласните радиовисокоговорители, бича за селската тишина (той във „Владимирските черни пътища“ има подобно място) — и го помолих да направи нещо, да напечата, от свое име. А Солоухин изобщо не ми отговори. Казах му го, но той не си спомни, а Твардовски ме скастри:
„А вие сега — на всички ли отговаряте? Колко получени от вас писма остават без отговор.“ (И колкото повече години минават — толкова повече въздишам за това.)
Върнахме се в залата — но не само че нямаше просветление в ораторската върволица, ами пак излезе Иличов и зачете някогашни стихотворения на Еренбург (значи някой му ги е пробутал през почивката). Хрушчов обаче нетърпеливо му взе думата — той на трибуната не излизаше, а не си спомням заставаше или не на подиума, че и бездруго седеше високо — и оттам запращаше неограничавани от нищо гръмотевици. С интерес бил чел мемоарите на Еренбург: защото и самият Хрушчов, човек на неговите години, честно воювал в Червената армия, а Еренбург ту по Дон, ту в Крим, и виждал лакеите на буржоазията. „Еренбург не се радва на революцията, а страда от прозореца на таванския етаж. Щом е тъй, другарю Еренбург, с каквито очи гледате вие на нас, с такива и ние ще гледаме на вас. Сега ли, когато врагът трепери пред нашата мощ, ще ни предлагат идеологическо съвместно съществуване? Свободно да се продават у нас западни вестници? Не е лоша идеята, ама недейте бърза. (Иличов отметна назад глава и се ухили.) Вие доста добре умеете да прикривате мислите си. Но животът ни принуждава да четем между редовете.“
Оказа се, че предния път Хрушчов просто не дочул какво казва Евтушенко и затова не се обадил. Казвате — времената са други! Но са различни и от онези, които временно бяха създадени в Будапеща!
Москва не е Будапеща! И клуб „Петьофи“ няма да има! И такъв завършек — няма да има! Да, обстоятелствата ни принуждават да четем между редовете. (Сякаш някога са правили нещо друго. В Малий театър поставили „От ума си тегли“ с намек, че не бива да се учим от бащите си. И „Портата на Илич“ (филмът на Хуциев) — натам бие. Другарю Хуциев, не ви вярвам! Кучката винаги спасява кученцата си (тоест както КПСС — младежта). Добре, правете сатира. Но и от сатира до сатира има разлика. Да не излиза, че в селското стопанство е настъпил провал, в промишлеността е настъпил провал — защото е поведена борба с абстракционизма. Много ми харесват предишното и сегашното ни съвещание. „Но трябва не партията, а самите вие да се борите за чистотата на вашите редици. Както казва Чеховият селяк: една гайка отвинтваш, друга гайка завинтваш, за да не стане железопътна катастрофа. Не е ли време в театрите да престанат да водят към ешафода клетата шотландска кралица?“ (Това е против класиката, сега не мога да възсъздам цялата връзка на речта.) И завърши решително: „Да прощавате, партийното ръководство с никого няма да делим. Партията и народът са едно цяло! Да не мислите, че при комунизма ще има абсолютна свобода? Това е стройно, организирано общество, автоматика, кибернетика, но и там ще съществуват овластени хора и ще казват кой какво да върши.“ (Много откровена картина. Надали тя е попаднала във вестниците, както и по-голямата част от тази реч. Рядка, полезна откровеност.)