Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Измежду двете борещи се страни аз дотам безвъзвратно бях избрал интелигенцията, че заедно с тях смятах за позорно дори да се видя с така наречената „черна стотня“ (По алюзия с погромаджийските шайки, съставени от цивилни лица (продавачи, касапи, занаятчии, хамали и др.), които през 1903 г. тероризирали евреите и революционерите. — Бел. пр.) — ръководството на Съюза на писателите на РСФСР. Малко преди Нова година те ме приеха в съюза без обичайната процедура, без гаранти, отначало дори без молба (аз, за да се изгавря, не я дадох в бързината на рязанския секретар, не исках да им давам подписа си, но после се наложи да я изпратя допълнително), освен туй ми изпратиха колективна поздравителна телеграма (Соболев, Софронов, Кожевников и другите), а като пристигнах на 31 декември в Москва, ме викнаха да съм идел при тях на Софийската крайбрежна улица, били се събрали там всички (смаяни от моя тътен, те предполагаха и по-нататъшни, подозирайки ме в някакви специални тесни връзки с Хрушчов), викали ме, за да ми издадат за половин час настанителна заповед за московско жилище (разполагаха с такива възможности) — аз гордо отказах да отида. Само за да не се видя с „черната стотня“, само за да не си лепна това петно, гордо се отказах от московското жилище (пълна щуротия; впрочем отчасти се страхувах и от московската блъсканица, от това, че ще ме развеждат като мечка, че тук няма да ме оставят да работя, не бях схванал, че всичките работят в околностите на Москва), обрекох себе си и жена си на 10-годишно тежко съществуване в гладния Рязан, на последвалия тормоз там, в капана, на вечните пътувания с тежки продукти — за жена си дори не се и замислях и после тя, след раздялата ти, единствено благодарение на това, че взе да говори против мен, можа да се пресели в Москва. (А като се замисля сега, правилно съм постъпил: не станах московчанин, а приех съдбата на унижената провинция.)
И още през януари, за преизбирането на рязанския секретар, пристигна М. Алексеев, повтаряйки най-доброжелателно поканите им, — на всичко отгоре веднага след преизбирането бях поканен на гуляя, където вече речите се произнасят не официално-събранчески, а по същество, открито, но и там не отидох. Всичко вършех не като всички, не както се очаква и както е разумно.
Междувременно отлагаха-отлагаха и най-сетне се състоя продължението на кремълските „срещи“ — на 7 и 8 март 1963-та.
Събраха ни в абсолютно кръглата Екатерининска зала на Кремъл под купола, който и откъм Червения площад всеки може да види. Кръгла, но така, че колоните да открояват зрителната част с небесносинята мекота на креслата от председателското, един вид съдийско възвишение от жълто дърво, а отзад в нишата, под гипсови нимфи — портретът на Ленин. Небесносиният цвят умерено се повтаряше и по стените на залата, тук и там. А тъй като дневната светлина от купола не достигаше, имаше електрическа.
Сега цялото правителство, или политбюро, все тая, седеше не някъде далеч на нашето равнище, а високо издигнато над нас, ясно видимо — и дошло да ни съди. Сега сред публиката имаше и много непознати лица, не само на мен, но и на дейците на изкуството — те бяха пооредели, пък и бяха викнали стотина — сто и петдесет души партийни мутри. И Никита беше не онзи гостоприемен домакин — първо да си похапнем по седем ястия, че да станем по-благи, ами се изправи и свирепо — неговата свирепост също се получаваше изразително — заяви:
— Всички аргати на западни чорбаджии — да напуснат залата!
Изтръпнахме — за кого се отнася това? какво? дали не за мен? Дори взехме да се озъртаме — не излиза ли вече някой? (А той имал предвид: някой прошепнал нещичко на западните кореспонденти за предишната среща — та да не шепнат и за тази. Колко малко време се мина от 1956-а! А вече не бива и да шепнем.) Но не беше се доизгърмял още Никита:
— Ще приложим закона за опазването на държавната тайна! (Тоест: до 20 години лагер.)
Стресна ни и си седна.
И над съдийския подиум, над трибуната, отново се подаде мижавият Иличов. Змийското в него беше дори по-малко в сравнение с предния път, защото събитията бяха се обърнали в негова и в тяхна полза.
Оказва се, че „под влияние на животворните идеи на партията е изчезнало чувството за незащитеност“ (кой знае защо, вярвам в това тяхно чувство, тъй като с десетилетия стоят на командните коти — и от една повест, от една изложба вече се чувстват незащитени), „хората с ясен глас заговориха за соцреализма“. На Запад вече се говорят врели-некипели за бунт на децата против бащите, които уж се били опетнили през годините на култа. Еренбург въведе двусмисленото понятие „размразяване“ — а сега предричат „застудяване“.