Чаровникът, който я укроти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: reid family #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чаровникът, който я укроти». Краткое содержание книги:
Рейфиъл Лок е най-желаният и чаровен мъж в лондонското общество. Той се обзалага с приятеля си Мактавиш, че ще преобрази капризната Офелия в мила и покорна жена, която ще бъде идеалната съпруга.
Но как?
Като я отвлече в провинциалното си имение и й покаже колко неприемливо е поведението й. Само че докато провежда ежедневните „уроци“, той започва да усеща необяснимо привличане към опърничавата си пленница…
— Тя е доста вятърничава — беше й казал на прибиране в имението. — Без да иска ще раздуха скандал за гостуването ти в Олдърс Нест. За всички ни ще е по-добре, ако тя не знае, че не си тук по свое желание.
Но не по тази причина Офелия реши да си замълчи. Враждебността, която се излъчваше от Аманда по време на вечерята, също не я впечатли особено. Личеше си, че момичето изобщо не я харесва. Ревност? Завист? Може би. Толкова много млади жени реагираха по същия начин на присъствието й. Без съмнение подобно на Мейвис Аманда щеше да злорадства над бедата й, вместо да й помогне. Но причината, поради която не потърси помощ, беше друга.
Колкото и невероятно да звучеше, сега не й се искаше да си тръгва. Случилото се днес в каретата с Рейф беше толкова изумително, че тя просто трябваше да изживее наново тези вълшебни усещания. Ами ако той беше прав?
Когато проявяваше най-лошите си недостатъци — избухливост, абсурдна ревност — някой винаги го отнасяше. Дори този някой да беше самата тя. Дори съжалението й не можеше да друг израз на прекъсне този порочен кръг. Защото никога не е намирала страстта си? Предположението на Рейф изглеждаше толкова правдоподобно, че тя нямаше как да не се съгласи с него.
След като сега намери нов израз, се чувстваше забележително спокойна. Всичките й буйни емоции спяха кротко. Тя усещаше, че нищо не е в състояние да й развали вечерта. Дори нейната най-голяма мъка и постоянен спътник от детството — огорчението — се беше спотаило някъде.
Всичко бе започнало с баща й. Офелия едва беше излязла от пелените, когато той започна да крои планове как да извлече облаги от изключителното си дете. Тя тънеше в блажено неведение, докато един прекрасен ден не разбра, че всичко, в което е вярвала, е илюзия. Споменът беше толкова болезнен, че тя обикновено бягаше от него. Точно сега обаче бе така доволна, даже щастлива, че можеше да се изправи лице в лице с този спомен.
Днес ставаше на осем години. Офелия едва сдържаше вълнението си. Рождените дни значеха много подаръци от нейните приятели. Мама винаги устройваше прекрасно тържество по повод празника. Днешното тържество нямаше да е по-различно, ако Офелия беше останала в трапезарията, където всички гости обядваха. Но тя беше получила нова дрънкулка от майка си, хубав медальон. Качваше се на горния етаж, за да го вземе и да го покаже на едно от момичетата, когато гласовете на родителите й се разнесоха от кабинета на баща й.
— Това не бива да продължава — казваше майка й. — Не можеш да й купуваш приятели.
— Предпочиташ ли да й обясниш защо не можеш да събереш достатъчно деца за едно най-обикновено тържество? — възрази баща й.
— Ти не можеш да събереш — напомни му Мери, — защото държиш поканените деца да имат високи титли. Половината от тях завиждат на Офелия и не могат да я понасят, а другата половина досега не са били тук. Как да приемат да дойдат? А този нов списък, който ми даде, не е по-различен. Офелия не познава никое от тези деца. Трябваше да отменя тържеството, когато всички поканени първоначално ми отказаха. Тя ще разбере, че нещо не е наред.
— Глупости. Това е отлична възможност да се покаже. По-скоро трябваше да се сетя за него. Безсмислено е да каниш само деца с по-ниско социално положение. Никое от тях не е на нивото на дъщеря ми.
— Но това са истинските й приятели!
— Дали? Или просто родителите им се опитват да ми угодят?
— Не всички хора разсъждават като теб.
— Напротив! — изсмя се презрително баща й. — В този град от значение е само кого познаваш и кого можеш да впечатлиш. Ние имаме перла, която може да впечатли всекиго. Външността й е цяло съкровище, а Офелия става все по-красива. Самият аз не мога да повярвам. Ти беше красива, когато се оженихме, но дори не съм сънувал, че ще ми родиш такова изумително дете.
— А аз дори не съм и сънувала, че ще мислиш единствено как да извлечеш полза от дъщеря ни. Защо просто не можеш да я обичаш като мен и…
— Да я обичам ли? — изсумтя баща й. — Децата са досадни, а в това отношение тя не е по-различна. Ако не беше нужно да я показваме, не се и съмнявай, че щях да я изпратя в някой пансион, вместо да й наемам частни учители вкъщи.
— И вместо да я показваш на всеки прием като твоето любимо кученце, което изпълнява разни номера — разочаровано отбеляза Мери.
— Спри да се превземаш. Ти живееш, за да даваш приеми. Аз живея, за да гледам как гостите ти зяпат възхитено дъщеря ни. — Баща й се засмя. — Действително ли си погледнала новия списък за тържеството? Това момче е бъдещ маркиз. Не е изключено Офелия да го впечатли.
— Тя е прекалено малка, за да впечатлява когото и да било. За Бога, защо не я оставиш да порасне, преди да й пазаруваш съпруг?