Затворницата на дракона
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Затворницата на дракона». Краткое содержание книги:
— Дървеният под не е толкова студен — изпъшка Бернард, като я пусна. — Трябва да почина малко, но ти върви!
Роина реши да бъде наистина проклета.
— Как би могъл да знаеш колко е студен камъкът, след като не си бос? Пръстите ми са направо замръзнали. Ще трябва още да ме носиш!
Той стоеше пред нея, останал без дъх. Тъмният салон се простираше пред тях. Само в далечния му край грееше фенер, който осветяваше спящите прислужнички.
Бернард я изгледа ужасен.
— Ако искаш, можеш да обуеш моите обувки.
— Може би е по-добре да се върна в леглото си?
Ужасът му се удвои.
— Не можеш да направиш това!
— Само гледай!
Роина се обърна и устремно направи крачка надолу. Веднага беше вдигната на ръце. Сега Бернард беше вбесен.
— Благодари се на великодушието на господаря, госпожице!
Думите му я ужилиха.
— Не ми е необходимо! Господарят ти трябва да се отнася с мен като с господарката на… — Усети се навреме, преди да е изрекла „Туре“. — …на Къркбурой, който той унищожи.
— Лъжеш, жено!
— И ти си същият простак като него! — изсъска Роина. — Всъщност излъгах единствено, че пръстите ми са замръзнали. Сега ме пусни!
Той почти я стовари на пода. Ръцете му не издържаха тежестта й. Вече бяха стигнали пред вратата на дневната. Тя беше леко открехната, а зад нея се чу гласът на нейния смъртен враг.
— Какво е станало с тебе? — попита Уорик задъханото момче.
— Реши да ти подражава и ме носи — побърза да отговори Роина. — Разбра, че преди да насилва жените, трябва да порасне още малко.
Подигравката се отнасяше и за двамата. Бернард се изчерви от гняв, а Уорик я дари с омразната й усмивка.
— Значи новата прислужничка показва ноктите си? Ще се погрижа да бъдат изтръгнати. Влизай вътре, Роина!
Тя не помръдна, ужасена от постъпката си. Какво я караше да мисли, че може да го обижда, без да си плати за това?
— Няма да се оставя в гадните ти ръце! — Преди да продължи, изгледа Бернард. — Ако искаш да вляза, трябва да ме влачиш!
Добре би било момчето да не стои на изхода, но то беше точно там. Роина нямаше къде да избяга, когато Уорик посегна да я хване. Въпреки че се бореше с всички си ли да измъкне ръката си от железните му пръсти, тя беше вмъкната в дневната. Уорик затръшна вратата след тях и буквално я хвърли на леглото. После бавно, с нескривано удоволствие, се настани върху нея.
— Виждаш колко е незначително твоето упорство — подигра й се той.
— Мразя те!
— Напълно споделям чувствата ти. Уверявам те, че в тази област съм по-добър. — Жестоката му усмивка й показа, че е излишно да се съмнява в това.
Неочаквано й се доплака. Няколко сълзи се отрониха от очите й. Уорик попита:
— Не мислиш да ме улесняваш, нали? Обещала си ми съпротива!
— Нямам намерение да ти доставям удоволствие с омразата и презрението си!
— Не бъди егоистка, момиче — смъмри я Уорик, въпреки че в очите му искреше смях. — Значи възнамеряваш да лежиш като умряла с надеждата да ми омръзнеш?
Роина започна предпазливо:
— Като спомена това…
Уорик се разсмя и това я обърка още повече. Палецът му започна да гали долната й устна.
— Какво да правя с тебе?
Явно той разсъждаваше на глас, а не й задаваше въпрос. Въпреки това Роина дръзна да предложи:
— Пусни ме да си вървя!
— О, това е невъзможно — увери я Уорик нежно, загледан в устните й. — Ти беше девствена на много места. На това също!
Топлотата в очите и усмивката му го превърнаха в красив мъж, който направо я омагьоса. После устните му се сляха с нейните.
Роина очакваше това и се беше приготвила да устои на целувката. Изненада я обаче реакцията на тялото й. Езикът му предизвика спазъм в корема й. После слабините й почнаха да горят.
Вярно беше, че никой досега не я бе учил да се целува. Онова, което Джилбърт беше направил преди да избяга, нямаше нищо общо с това. Онази целувка беше кратка, груба и противна. Тази беше нежна и безконечна. Искаше й се да не нрави разликата.
— Добре, че си била заключена, за да те открия — прошепна Уорик.
Явно думите бяха единствената й защита.
— Ти беше намерен за мен, запомни това — подчерта тя. — Спомни си, че не ти беше приятно. Сега е същото. Пусни ме да си вървя, Уорик!
Отговорът му беше нова целувка. Този път тя не беше нежна, но не можеше и да се нарече противна. Всъщност Роина толкова бързо попадна в плен на страстта си, че забрави подигравките.
Малко по-късно тя откри, че гневът му се е върнал.
— Моли се! — заповяда й Уорик. Тогава обезсърчена, Роина осъзна, че го е пожелала.