Затворницата на дракона

— Не ти вярвам! Ти си единствената, която не ми е говорила да променя намеренията си спрямо Уорик.

— Правих го само защото те познавам добре. Ако и аз бях настоявала, това щеше да те направи още по-упорита. Знаеш, че те обича, но го накара да чака до последния момент!

— Да чака? Вместо акушерка, ми домъкна свещеник! Не ме оставиха на мира, докато не чуха моето „да“! Това си беше чисто изнудване! Това беше…

— …чист инат от твоя страна! Знаеше, че ще се омъжиш за него, но искаше да страда докрай!

Роина стисна устни. Да спориш с Милдред беше все едно да наливаш от пусто в празно.

А и упорството й вече бе минало. Този мъж беше готов да умре за нея. Срещу това не минаваше никакъв инат.

— Къде е… съпругът ми?

— Чака да види сина си. Аз ли да му го покажа ли, или ти ще го направиш?

Без да дочака отговор, Милдред вече отваряше вратата, за да покани лорда. Той влезе и погледна жена си с такава топлота, че и последната й враждебност отлетя нанякъде. Въпреки всичко обичаше този мъж! Беше безпредметно да го крие повече.

Роина се усмихна стеснително.

— Какво ще кажеш за него?

Уорик дори не беше погледнал бебето. Направи го мимоходом и веднага след това изкоментира:

— Надявам се с времето да стане по-красив?

Роина погледна сина си разтревожена, но успокоително се засмя.

— О, няма нищо нередно у него. Всички новородени са червени и сбръчкани.

— Какво стана с дъщерята, с която искаше да ме дариш?

Щастливата майка се изчерви, после го подкачи:

— Предполагам, че най-сетне извадих късмет, господарю мой. Не се сбъдна едно мое желание.