Затворницата на дракона
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Затворницата на дракона». Краткое содержание книги:
Роина се съмняваше, че ще го направи, но отново я беше заплашил. Чувството за самосъхранение й беше помогнало да се справи със задачата си бавно и внимателно.
Това беше преживяване, което не би искала да се повтори. Отначало ръцете й трепереха от страх и той знаеше това. Наблюдаваше я като ястреб — жертвата си. Това, което голото му тяло й причиняваше, беше очевидно. Когато стигна до огромния му член, тя направо го галеше.
Точно тогава й беше заповядал да си върви. Изненадана, Роина на секундата се бе подчинила и беше побягнала към женската половина на къщата.
Поради ранния час навсякъде беше тъмно. Отначало Роина имаше намерение да се скрие и да се успокои, после да потърси нещо за ядене в кухнята. Вместо това тя оправи сламеника си и се пъхна под завивките.
Да заспи обаче, не беше никак лесно. Когато четири от тъкачките влязоха в стаята, тя още беше будна. Жените си поговориха тихо и носле бързо заспаха. Когато коремът й звучно се разбунтува, понеже продължаваше да е празен, тя още гледаше втренчено в тъмното. Сънят продължаваше да е далеч, когато вратата се отвори и на прага застана огромна сянка.
Роина веднага го позна. Беше подозирала, че ще дойде, дори когато си беше представяла как се облекчава с помощта на Селия.
— Ела!
Да, именно на нея говореше, въпреки че лицето му не се виждаше. Другите жени не помръднаха. Роина също остана неподвижна.
Уорик повтори заповедта си. Роина беше погълната от промените за неземното удоволствие, което й носеше неговото докосване. Това я накара ожесточено да поклати глава. Не искаше това удоволствие от него! Думите му, предизвикани от отказа й, бяха предназначи единствено за нейните уши.
— Имаш същите проблеми като мен, след като още не си заспала. Нямам намерение да се мъча повече. Тръгвай, иначе ще те нося! — Роина се ужаси, като си представи сцената. Останалите несъмнено щяха да се събудят. — Ако решиш да крещиш, и това няма да ти помогне. Не се ли вразуми досега?
Преди да я е докоснал, тя скочи на крака и го последва. Уорик вървеше, сигурен, че тя е след него. Когато се обърна, пленницата му продължаваше да стои пред стаята.
— Искаш да ти помогна?
Равнодушието в тона му беше направо вбесяващо.
— Няма да дойда! Ти получи своята отплата.
— След днешния ден би трябвало да разбереш, че аз решавам какво ще бъде отмъщението ми! — Преди да продължи, устните му се разтегнаха в подигравателна усмивка. — Ти вече си обикновена крепостничка, обречена вечно да остане във Фулкхърст. Съдбата ти е в мои ръце. Ако реша да вдигна полите ти, така и ще стане. Когато ти наредя да се пъхнеш в леглото ми, трябва да побързаш да го направиш. Разбра ли?
— Да, но…
— …но какво?
— …Господарю.
— Бавно се учиш. Това не е чудно за глупачка като теб.
— Аз не съм глупачка… господарю.
— Така ли? Значи не мислиш, че беше ужасно глупаво твоя страна да откраднеш дете от мен?
— Не беше глупост. Просто нямах друг избор — призна тя.
— Не видях някой да те насилва с нож в гърба.
— Знаеш добре, че не съм крепостна селянка, лорд Уорик. Ако бях такава, с удоволствие бих приела нощното ти повикване като привилегия. Колкото и да ме наричаш такава, си наясно, че нещата няма да се променят.
— Говориш така, сякаш имаш избор.
— Тогава отново трябва да ме оковеш. По собствено желание никога няма да се пъхна в леглото ти!
Уорик грубо се изсмя.
— Веригите бяха за твое удобство, момиче! Аз бих предпочел да се бориш. Да, нужни са ми омразата и срамът ти, когато ми се отдаваш. Може би този път дори ще те накарам да ме молиш за това?
Роина пребледня, припомняйки си последният път. Така си беше играл с нея, че ако не беше запушена устата й, сигурно щеше да го помоли да я обладае. Това беше най-голямото унижение. Тогава беше завързана и не можеше да предотврати милувките му. Свободна, тя никога няма да му позволи отново да я постави в това положение. Ще се бори!
Сигурно би имала глупостта да му изтърси това, ако не беше шумният протест на стомахът й. Всъщност не това, а погледът му я смути най-много.
— Кога за последен път си се хранила?
— Тази сутрин.
— Защо? Имаше достатъчно време…
— Не и преди банята ти. После исках просто да се скрия…
— Няма да обвиняваш мен за пропуснатото хранене, нито ще го правиш отново! Не ме интересува дали ще гладуваш, но това няма да стане, докато носиш моето дете. И без друго си достатъчно слаба. Ако още веднъж си легнеш гладна, ще те набия!
— О, нямам намерение да гладувам, за да избягна отмъщението ти!