Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Той не прочете какво бе написал и което, казахме, бе плод на първата мисъл, която се бе мярнала в ума му. Нямаше никакво съмнение какъв ефект щеше да предизвика това писмо. Димер, прекрасният патриот, за какъвто самият той му се беше представил в разговорите, щеше да се разсърди ужасно, когато получеше писмото. Жена му и гражданинът Моран щяха да го накарат да постоянства в сръднята, забрава щеше да се простре като черно було над засмяното минало, за да отстъпи място на зловещото бъдеще. Морис подписа и запечата писмото, предаде го на официоза, официозът го даде от своя страна на пратеника и пратеникът си тръгна.
Слаба въздишка се изтръгна от гърдите на републиканеца. Той взе ръкавиците и шапката си и отиде в секцията.
Нещастникът се надяваше, че обществените ангажименти ще го откъснат от неприятните мисли и ще му върнат старото безгрижие.
Обществените работи бяха в окаяно състояние. Подготвяше се 13 май. Терорът, който се спускаше подобно порой от върха на някоя планина, се опитваше да изтика пред себе си онова, което се мъчеха да му противопоставят жирондистите, тези смели и умерени мъже, които се бяха осмелили да искат наказание за инициаторите на септемврийските кланета и да се борят за живота на краля.
Докато Морис работеше с особена жар, докато треската, която се опитваше да прогони далеч от себе си, мъчеше главата му вместо неговото сърце, пратеникът, който беше донесъл писмото и беше взел отговора, се върна на улица Сен Жак и изпълни обитателите на дома с изумление и ужас.
Писмото, след като го видя Женевиев, беше предадено на Димер.
Димер го отвори и прочете, без отначало да може да проумее каквото и да било. После на свой ред го предаде на гражданина Моран, който пък, щом го прочете, закри лицето си с длан. И дланта, и челото му бяха бледи като слонова кост.
При положението, в което се намираха семейство Димер, Моран и другарите им, положение, съвсем неизвестно на Морис, но в което читателят, надявам се, е вникнал, това писмо беше като гръмотевичен удар.
— Дали той е честен човек? — питаше непрекъснато изплашеният Димер.
— Да — отговаряше същият онзи, който се беше показал любител на крайните средства, — ние сбъркахме, че не го убихме!
— Приятелю — рече Моран по някое време, ние се борим против злоупотребите, които са си чисто злодеяние. Вярвайте, каквото и да се случи, ние все пак направихме добре, че не убихме този човек. Впрочем, повтарям ви пак, Морис е благородно и чисто създание!
— Да, но ако това честно и благородно създание има сърце на екзалтиран републиканец, може би няма да сметне, че ще извърши злодеяние, като отиде и ни предаде пред олтара на отечеството, както се изразяват тези фанатици.
— Мислите ли, че той знае нещо? — настоятелно рече Моран.
— Ох, та нима не прочетохме неговото писмо? Той говори за някакви тайни, които щели да останат погребани дълбоко в сърцето му…
— Тайните несъмнено са онези, които му поверих аз самият. Ставаше въпрос за нашата контрабанда — обади се и Димер. — Други тайни той не може да знае.
— Дали не е успял да заподозре нещо за срещата в Отьой? — подхвърли Моран. — Той придружаваше през цялото време жена ви…
— Сам казах на Женевиев да го вземе със себе си — рече Димер, — да я пази.
— Слушайте — каза Моран, — ние лесно ще научим дали имаме основание да се страхуваме! Ред е на нашия батальон да пази в кулата Тампъл на 2 юни, тоест след една седмица. Вие сте капитан, Димер, а пък аз съм поручик. Ако нашият батальон или нашата рота получат заповед да не отиват в Тампъл, както се случи онзи път с батальона от Бют дьо Мулен, който Сантер замени с Гравилиерския батальон, то това ще рече, че всичко е вече разкрито, и че само едно ни е останало: или да избягаме от Париж, или да се борим до смърт. Но ако всичко мине както му е редът…
— Пак сме загубени — възрази Димер.
— Защо смяташ така?
— Дяволите го взели, нали всички наши надежди бяха насочени към този офицер, нали правехме всичко, за да получим неговото съдействие! Той трябваше да ни проправи пътя към кралицата — при това без въобще да разбере какво върши!…
— Вярно — рече посърнал Моран.
— Виждате сами прочее — добави Димер със смръщени вежди, — че на всяка цена ние повторно трябва да се свържем с този момък.
— Но ако откаже — рече Моран, — ако го е страх да не се компрометира?
— Вижте какво — каза Димер, — аз ще разпитам Женевиев за по-пълни подробности. Тя и без това се среща с него последните дни, може би знае нещо повече.
— Димер — рече Моран, — с голямо съжаление наблюдавам как месите Женевиев във всички наши действия. Не се страхувам от някоя недискретност от нейна страна, а поради това, че ние играем страшна игра. Жалко и срамно е за нас самите в тази игра да рискуваме главата на една жена.