Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Не помнеше как се бе върнал до вкъщи. Приключението, което току-що му се бе случило, бе минало като сън. Той не можеше да вникне нито в думите, нито в чувствата, които ги бяха предизвикали.
Съблече се без помощта на слугата си, не отвърна нищо на въпросите на готвачката, която му заяви, че вечерята е отдавна готова, взе всички писма, пристигнали през деня, прочете ги едно по едно, без да разбере нито ред. Мъглата на ревността, пиянството на разума все още не се бяха разпръснали.
В десет часа Морис си легна все тъй механично, както вършеше всичко, откакто се беше прибрал.
С Морис се случи всичко онова, което се случва с хората в подобни случаи. Зашеметен от удара, който беше получил, той моментално заспа, или по-право казано, остана да лежи безчувствен до сутринта.
Събуди се от силна врява. Официозът му отвори вратата и влезе. Той имаше навика да отваря прозорците на стаята на Морис и да донася пресни цветя.
През 1793 година хората много обичаха цветята и Морис не правеше изключение. Този път той не удостои дори с поглед букета, който му бяха оставили. С натежала глава се опита да си спомни какво се бе случило с него миналия ден.
Първо се опита да си обясни защо беше толкова ядосан. Единствената причина за лошия развой на нещата бе ревността му от Моран. Но той беше избрал лош момент за своята ревност. Моран беше отишъл в Рамбойе и той беше останал насаме с жената, към която изпитваше такава силна любов.
Това не беше причина.
Причина за лошото му настроение не можеше да бъде и това, което бе вършила Женевиев в онази къща, в която беше останала повече от час. Не, неговото страдание наистина се дължеше на предположението, че Моран обича Женевиев. И странно, излизаше така, че нито един жест, нито един поглед, нито една дума на съдружника на Димер не даваше основание за такова предположение.
Гласът на официоза го отвлече от разсъжденията му.
— Гражданино — рече официозът, — избрахте ли кои от тези писма трябва да запазим, кои да изгоря?
Той посочи отворените писма на масата.
— Да изгорите какво? — попита Морис, сякаш бе паднал от небесата.
— Писмата, които прочетохте снощи, преди да си легнете. Морис не помнеше да е чел каквито и да е писма.
— Изгорете ги — рече той с безразличие. — Всичките.
— А ето и днешните, гражданино — каза официозът.
Той подаде на Морис връзка писма, а вчерашните хвърли в камината.
Морис взе писмата, между които забеляза едно с печат и подпис, който го накара да настръхне.
Морис, който не знаеше какво е това страх, потръпна само от уханието, което се носеше от писмото.
Официозът се приближи и го попита какво му е? С едно движение на дясната ръка Морис го отпрати.
Той започна да върти писмото на дланта си. Някакво силно предчувствие го подтикваше да мисли, че това писмо съдържа страшно нещастие за него. Той продължи да трепери.
Най-после Морис призова цялото си мъжество, отвори писмото и прочете в него следните редове:
„Гражданино Морис,
Ние трябва да преустановим нашите връзки, които, по всичко личи, от Ваша страна надхвърлят границите на приятелството. Вие сте честен човек и сега, след като измина цяла нощ — след онова, което се случи снощи между нас — трябва да разберете, че присъствието Ви в моя дом е невъзможно. Предоставям на Вас да намерите какъвто щете предлог за оправдание на прекъсването на отношенията ни предмоя съпруг. Ако днес в пощата ни видя Ваше писмо до господин Димер, ще се убедя, че си струва да съжалявам за раздялата с един приятел, за нещастие, заблуден, но когото общественото благоприличие не ми позволява да виждам.
Сбогом завинаги.
Женевиев
П.П. Приносителят ще чака Вашия отговор!“
Морис веднага повика официоза.
— Кой е донесъл това писмо?
— Един гражданин комисионер.
— Той тука ли е още?
— Да.
Морис не се колеба нито миг, скочи от леглото, нахлузи панталона, седна на масата, взе първия попаднал пред очите му лист хартия, бе се случил с бланка на секцията, и започна да пише:
„Гражданино Димер,
Аз Ви обичах, обичам Ви и сега, но не мога повече да се срещам с Вас…“
Морис се замисли и потърси причината, поради която не може вече да се среща с Димер, и само една му дойде на ума, същата, която по онова време бе в умовете на всички. Той продължи:
„Има някои сведения, които говорят, че сте с извънредно охладняло отношение към обществеността. Не желая да Ви виня никак, нито съм упълномощен да Ви защитавам. Приемете моите съжаления и бъдете уверен, че Вашите тайни ще останат погребани завинаги в моето сърце.“