Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Главата на една жена тежи колкото и главата на един мъж — отговори Димер. — Навсякъде, където хитростта, невинността и красотата могат да свършат работа, е по-добре да прибегнеш до жена. Силата, могъществото и храбростта не винаги са за предпочитане. Женевиев споделя нашите възгледи и симпатии, ще сподели прочее и съдбата ни.
— Щом като е така, правете каквото искате, приятелю мой — каза Моран. — Казах тези неща, защото бях задължен да го направя. Добре. Женевиев във всяко отношение е достойна за работата, която ще й възложите, или може би по-точно ще бъде да кажа, за работата, на която се е обрекла сама. Най-добрите мъченици произлизат от светиците.
Той протегна бледата си, малко женствена ръка на Димер, който я стисна в огромните си ръчища.
След като нареди на другарите си да пазят по-внимателно от всеки друг път сградата, Димер отиде да потърси Женевиев.
Когато вратата се отвори и тя го видя да влиза в стаята, обърна цялото си лице към него.
— А! — рече Димер с безизразна усмивка. — Получих от нашия приятел Морис писмо, което никак не мога да разбера. Ето вземи го и ми кажи какво мислиш ти.
Женевиев взе писмото и не можа да сдържи вълнението си, когато се зачете в него.
Димер я наблюдаваше, очите му не пропускаха нито едно нейно движение.
— Можеш ли да ми обясниш цялата тази работа? — попита той, когато тя свърши.
— Струва ми се, че Морис Ленде е честен човек и че няма защо да се страхуваме от него — каза тя съвършено спокойно.
— Допускаш ли, че той въобще не знае кои хора си посетила, когато бяхте заедно в Отьой?
— Уверена съм в това.
— След като смяташ така, тогава откъде идва внезапното му решение според теб? Да си забелязала вчера да се е държал по-хладно с теб или пък да е бил по-развълнуван от обикновено?
— Не — каза Женевиев. — И вчера беше такъв, какъвто е бил винаги.
— Мисли добре, когато ми отговаряш, Женевиев — рече мъжът. — Трябва да знаеш, че твоите отговори имат огромно значение при вземането на много важни решения от наша страна!
— Чакай, чакай — възкликна Женевиев. Въпреки старанието, което полагаше да скрие вълнението си, то бе очевидно. — Чакай…
— Чакам — каза Димер и челото му се набръчка. — Спомни си всичко, което би могла да ми кажеш.
— Да — каза тя. — Спомням си. Вчера той ми се видя не кой знае колко весел. Морис е от онези хора, които се държат доста тиранично към своите приятели. Понякога ни се е случвало цели седмици да се държим доста хладно един към друг.
— Ти мислиш, че това е най-обикновена сръдня?
— Твърде вероятно е.
— Женевиев, в ситуацията, в която се намираме, стойност имат само сигурните факти, не и вероятностите…
— Тогава смятайте, всички вие, че съм съвсем сигурна!
— И това писмо е най-обикновен предлог той вече да не стъпи в къщата ни?
— О, драги — учуди се Женевиев, — как искаш от мен да ти казвам такива работи?…
— Кажи, Женевиев — рече Димер, — ако бях женен за друга, нямаше въобще да я питам.
— Най-обикновен, прост предлог — промълви Женевиев със сведени очи.
— Ами! — възкликна Димер.
Димер свали ръката си от лявата страна на гърдите, където я беше държал, за да възпира силните удари на сърцето си, и я сложи върху облегалката на стола, на който седеше Женевиев.
— Направи ми една услуга, скъпа — рече той.
— За какво става въпрос? — силно зачудена го изгледа жена му.
— Да предвариш и най-малката опасност — рече той. — Морис може би знае повече наши тайни, отколкото допускаме ние. Онова, което ти решаваш, че е предлог, може да крие цялата истина. Напиши му някое писъмце!
— Аз ли? — настръхна Женевиев.
— Пиши му, че ти си отворила писмото му и че желаеш да се дообясниш с него. Той ще дойде, ще го разпиташ това-онова, което ще бъде най-лесният начин да разбереш за какво става въпрос.
— О, не — извика Женевиев, — не мога да сторя това!
— Скъпа Женевиев, ние играем сериозна игра. Не можеш да оставиш няколко дребни съображения да объркат всичко!
— Казах ти вече своето мнение за Морис — отвърна Женевиев. — Той е честен, кавалер, но е много капризен. Не мога да понасям тиранията на друг човек освен на мъжа си!
Отговорът бе даден с такова съвършено спокойствие и с такава твърдост, че Димер разбра: колкото и да настоява, ще бъде съвсем безполезно. Поне в този момент. Той не каза повече нито дума, изгледа жена си по начин, който включваше необходимостта и тя да го забележи; обърса потта от челото си и излезе.