Невинният (Убийство и несправедливост в един малък град) [The Innocent Man-bg]

Според Петата поправка към Конституцията на САЩ никой не може да бъде принуждаван да свидетелства срещу себе си и тъй като най-лесният начин да се разкрие едно престъпление е да се получи самопризнание от някого, поведението на полицаите по време на разпити се контролира от богата законова база и множество прецеденти. Повечето от тях са установени много преди 1984 г.

Цели сто години по-рано, в делото „Хопт срещу щата Юта“, Върховният съд постанови, че самопризнанията не са валидни, ако са получени чрез манипулация на надеждите и страховете на обвиняемия, защото по този начин той е бил лишен от свободната воля и самоконтрола, необходими за доброволното признание.

През 1897 г., в делото „Брам срещу Съединените щати“, Върховният съд постанови, че самопризнанието трябва да бъде направено свободно и доброволно, а не да бъде изтръгнато чрез заплахи, насилие или обещания в каквато и да била степен. Самопризнанията, получени от обвиняем, който е бил заплашван, не се приемат в съда.

През 1960 г., в делото „Блекбърн срещу щата Алабама“, Върховният съд постанови: „Принудата може да бъде както физическа, така и психическа.“ Когато се преценява дали полицаите са упражнили психическа принуда, се вземат предвид следните важни фактори: 1) продължителността на разпита; 2) дали разпитът е траял по-дълго, отколкото трябва; 3) дали разпитът е бил проведен през деня или през нощта, като в случаите на нощни разпити се появяват сериозни съмнения; 4) психическото състояние на обвиняемия — интелигентност, образование, начетеност и т.н.

А след делото „Миранда срещу щата Аризона“, което се превърна в нарицателно за самоинкриминиране, Върховният съд постанови употребата на процедурни защитни механизми, които да защитават правата на обвиняемия. Заподозреният има конституционно право да не бъде принуждаван да отговаря и всички твърдения, изказани от него по време на разпит, не могат да бъдат използвани в съда, освен ако полицаите и прокурорът могат да докажат, че заподозреният е бил наясно със следните условия: 1) че има право да мълчи; 2) че всичко, което каже, може да бъде използвано срещу него в съда; 3) че има право на адвокат, независимо дали може да си го позволи. Ако по време на самия разпит обвиняемият поиска адвокат, разпитът трябва да бъде прекратен незабавно.

Поправката „Миранда“ влезе в сила през 1966 г. и веднага се прочу. Много полицейски управления отказаха да се съобразяват с нея — поне докато първите виновни престъпници не бяха пуснати на свобода, защото не им бяха прочели правата. Много защитници на закона и реда критикуваха остро Върховния съд, че се отнася неоправдано меко към злодеите. Поправката влезе и в американската масова култура — всички полицаи от филмите вече започнаха да повтарят „Имате право да мълчите“, докато извършват ареста.