Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Хм… мога ли да ви помогна с нещо, мис Рус?
— О, мистър Тич, никога не бих се решила да ви досаждам…
— Моля ви, за мен ще бъде удоволствие.
— Е, щом сте сигурен, че не искам твърде много…
— Напълно сигурен съм, мис Рус! — извика Хоръс. — Каквото и да поискате, ще бъде изпълнено, стига да е по силите ми.
Марелда си даде вид, че се колебае, след това започна да лъже.
— Просто не знам към кого да се обърна. Знаете ли, чичо ми ще дойде на гости, а той има навика да пие вечер по един малък пунш, по здравословни причини, разбирате, нали?
— О, да, естествено.
Гласът й звучеше сладко-сладко, когато продължи:
— От глупост съм забравила да изпратя слугите да вземат едно-две шишета за килера с провизии, а той пристига още тази вечер. Казвам ви, без мъж вкъщи, който да се грижи за такива дреболии, съм просто загубена. Шкафът за спиртни напитки е съвсем празен и ако не мога да предложа нещо на чичо, той ще остане ужасно разочарован от моето гостоприемство. Аз самата се страхувам да вляза в някоя кръчма. Една дама не може да се появи на такова място. А ако пратя кочияша, той трябва да остави каретата без надзор.
— О, моля ви! Позволете ми да свърша това за вас, мис Рус! — Хоръс лапна въдицата.
— Наистина ли ще го направите, мистър Тич? — Марелда развърза шнура на кесийката си; няколко монети звъннаха, когато започна да рови из нея. — Ако проявите още малко търпение, тук имам пари, сър.
Опиянен от възможността да помогне на тази привлекателна жена, Хоръс побърза да каже:
— Не искам да слушам нищо за пари, мис Рус. Моля ви, позволете ми да ви окажа тази услуга като джентълмен от старата школа. Това е най-малкото, което мога да направя.
Хоръс тръгна веднага. Клатушкаше се забързано като патица, която пресича замръзнало езеро. По пътя той реши, че би услужил по-добре на прелестната млада дама, ако купи две или три бутилки, а не една.
Очите на Марелда придобиха алчен блясък, когато я връхлетя цял рояк мисли. Любовта й към парите не беше заситена от малкото, състояние, което й остави баща й, а тук се разкриваше златна мина, която досега незаслужено беше пренебрегнала. Семейство Тич притежаваше достатъчно пари, за да се забравят недостатъците на дребния младеж. А и Хоръс явно много искаше да изпълни всяко нейно желание. Тя беше така запленена от изгледите да увеличи богатството си, та й се стори, че са изминали само секунди, когато вратата на кръчмата се отвори пак и Хоръс Тич заситни насам, понесъл голям чувал. Той дойде право при каретата, отвори с една ръка вратата и постави подаръците в краката на Марелда.
— Това ще стигне за няколко дни, мис Рус. — Той разтвори чувала, за да може тя да надникне вътре. — На вашият… ъ-ъ… чичо не бива да липсва нищо по време на посещението.
— О, мистър Тич, много съм ви задължена! Никога няма да успея да ви се отблагодаря! Не искате ли да седнете при мен в каретата? Да ви закарам донякъде?
— За мен би било удоволствие да пътувам с вас дори до края на света, мис Рус. — Той направи знак на някакъв негър, който седеше на капрата на една карета от другата страна на улицата, да кара след тях.
Хоръс се вмъкна във вътрешността на колата и седна срещу момичето. Все още се чувстваше малко неудобно в нейно присъствие.
Марелда посочи с кърпичката към мъжете отсреща, на които той беше обърнал гръб.
— Надявам се, че не съм ви откъснала от някой важен разговор с вашите приятели.
— Разговорът беше достатъчно важен, за да накара да се уплашат всеки мъж, всяка жена и всяко дете в Нечиз, ако знаеха истината — заяви Тич с многозначителен вид. — Трябва да се действа незабавно.
— Господи, звучи много страшно! — Марелда затрепка с мигли, за да прикрие любопитството си. — За какво говорите, мистър Тич?
— За онези луди, които са избягали от лудницата, естествено.
Изненадата на Марелда беше истинска.
— Избягали от лудницата?
— Нищо ли не сте чули за това? — Хоръс беше извънредно щастлив, че може да я осведоми. — Лудницата е изгоряла и в бъркотията неколцина от обитателите избягали. В този момент те обикалят наоколо и никой не може да каже на каква опасност сме изложени.
— Но кога е станало това?
— Същата вечер, когато всички очаквахме в Бел Шен завръщането на Аштън Уингейт.
Марелда се облегна назад и се загледа в Хоръс Тич, докато мислите й бавно закръжиха около новината. Аштън беше казал, че Лиарин може да се е спасила от някоя горяща къща и виж ти, а сега става ясно, че по същото време лудницата е била в пламъци. Случайност ли беше това? Или щастлива възможност за нея? В мислите си тя злорадо потриваше ръце и едва не се изсмя на глас. Може би все пак щеше да си отмъсти, без да се излага на опасност. Тя се постара да добие загрижен вид, когато погледна дребния мъж насреща си и попита невинно: