Обектът на престъплението
- Автор: Еберхарт Майкъл
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обектът на престъплението». Краткое содержание книги:
— Да ти приличам на глупак? — изръмжа той и я хвърли в прахоляка. — Това не е никакъв шибан документ за самоличност.
Скот се наведе и я вдигна. Не искаше да оставя следи наоколо.
— Адвокатите нямат служебни карти, Еди. Само полицаите имат. Ако ти покажа служебна карта, ще съм ченге, нали?
Мексиканецът се замисли.
— Откъде да знам, че си адвокат на Бъргър?
— Ами… Момент… — отвърна Скот. — Струва ми се, че имам документи, които го доказват.
Той измъкна някакви листа от чантата си и ги задържа пред очите му, за да ги разгледа.
— Виждаш ли? Тук пише „Теодор Джон Бъргър срещу щат Калифорния“, а отгоре „адвокат Скот Л. Пауърс“. Това означава, че го представям в съда.
Очите на Ромеро зашариха по листа. Не разбираше какво му говори Скот, защото бе напуснал училище след осми клас, а и това обучение не представляваше друго, освен наивно и амбициозно пилеене на парите на данъкоплатците. Най-накрая той поклати глава и открехна вратата още малко.
— Добре. Кажи какво, искаш, по дяволите.
— Може ли да вляза? — попита Скот и посочи вратата.
— Не, не може да влезеш.
— Така ще е… няма да бие на очи.
Ромеро го изгледа продължително, помисли малко и отвори.
— Благодаря — кимна Скот и се вмъкна покрай него в кухнята.
Нито Скот, нито Ромеро забелязаха двамата негри, седнали в пикапа за транспортиране на мебели малко по-надолу по улицата. Този, който излезе от страната на шофьора, беше удивително висок и силен, другият — само малко по-нисък, с огромни рамене. Косите им бяха сплетени на тънки плитки. Пресякоха улицата и се промъкнаха покрай къщата на Моралес, до прозореца на кухнята.
Ромеро седеше край масата, отрупана с реквизита на наркомана — метална лула, пълна с лепкава черна смола, бръснарски ножчета, чинийки и купички с тъмни, зърнести остатъци. Скот застана в другия край на стаята и се облегна на хладилника. Темпераментната стара машина забоботи силно, когато я докосна и той се отдръпна.
— А сега, Еди… Имаш ли нещо против да те наричам Еди?
— По-добре е от „копелдак“.
Ромеро се облегна. На шията, върху косматите му гърди, висеше златна верижка.
— Добре. Най-напред искам да ти кажа, че не съм дошъл тук, за да ти създавам неприятности. Независимо, че Тед ми каза всичко.
— Какво всичко? — попита Еди.
Скот се вгледа в него за миг. Когато работеше в полицията, преди Шон да го измъкне във фирмата, ежедневно се бе сблъсквал с типове като него. Всички те, почти непрекъснато упоени от наркотици, мислеха, че с блъфиране винаги могат да се измъкнат от каквато и да било каша.
Колкото по-бързо разберяха колко дълбоко са затънали в собствените си лайна, толкова по-бързо фасадата рухваше.
— Всичко, Еди. Например, как си поискал от него да открадне информация за „Кауфман Индъстриз“.
Ромеро не реагира. Не нервничеше, гледаше Скот с нетрепващи очи.
— Само това ли? — попита той.
— Не — отвърна Скот и добави натъртено: — Знам, че си бил там, когато са стреляли по пазача.
— Глупости! — изръмжа Ромеро.
— И познаваш човека, който е дръпнал спусъка.
Това се оказа достатъчно.
— Добре, скапаняк — избухна Еди, — дойде му до гуша. Разкарай се оттук!
Скот не помръдна. Очакваше, подобна реакция при споменаването на убиеца. Беше по-тежък от окльощавелия от наркотиците мексиканец с близо двайсет килограма. Просто не трябваше да му позволи да се добере до някакво оръжие и разговорът им щеше да продължи.
— Казах да се разкараш! — изкрещя Ромеро и грабна един заоблен нож за хранене от мивката. След като си даде сметка какво е взел, се заоглежда трескаво, за да намери нещо, което би му свършило работа.
Издърпа едно от чекмеджетата, но Скот се приближи и го затвори с крак.
— Успокой се, Еди — каза той. — Ако сега си тръгна, ще повикам ченгетата. Точно след пет минути ще седиш в полицейска кола и ще отговаряш на куп неприятни въпроси.
Ромеро погледна към вратата на другата стая. Под мишниците му бързо се образуваха тъмни полумесеци, капчици пот се стичаха по слепоочията му. Опита се да каже нещо, но от устата му излезе само ръмжене.
— Каза, че не си дошъл, за да ми създаваш неприятности! — успя да изломоти той най-накрая. — Сега ми разправяш, че ще викаш ченгетата.
— Слушай, опитай се да се поставиш на мое място. Клиентът ми е в затвора и може да бъде осъден за убийство, което не е извършил. Ти знаеш кой е убиецът. Какво очакваш да направя при това положение?
Еди не отговори. Приближи се до вратата и дръпна перденцето, закриващо горната й остъклена част.
— Не можеш да докажеш нищо. Иначе нямаше да дойдеш тук — каза той, все още с гръб към Скот.