Обектът на престъплението
- Автор: Еберхарт Майкъл
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обектът на престъплението». Краткое содержание книги:
Отстрани на цистерната бе написано: „Томи Тъкър, хигиенни услуги — вземаме боклук от всекиго“.
Телосложението на Томи беше като на жертва на глада в Източна Африка.
Ризата му висеше от раменете, без да докосва друга част от тялото му.
Панталоните му също. Окачени на колана, те висяха право надолу чак до обувките. В устата му догаряше изпомачкан фас, а едната страна на лицето му бе хлътнала — дълъг, релефен белег я разсичаше от ухото чак до адамовата му ябълка. Оттам по оперативен път бяха отстранили тумор, голям колкото портокал.
— Добър ден. Ти ли си сержант Гамбоа? — попита Тъкър Нокс.
— Не, аз съм Нокс — отговори той, стисна ръката му и посочи назад към шефа си. — Това е Гамбоа.
— Приятно ми е — кимна Тъкър. Сержанът стисна ръката му и го огледа.
Работният му комбинезон беше изпоцапан Бог знае с какво.
— Къде е помийната яма? — изсумтя Гамбоа.
— Това е септичен резервоар.
— Каквото и да е.
— Разликата е огромна — обясни Томи. — Септичният резервоар действа на съвършено друг научен принцип.
— Наистина ли? — попита Нокс, за да окуражи Тъкър. Знаеше, че на Гамбоа изобщо не му се слушат такива неща.
— В помийната яма настъпват химични реакции, при които се отделят отровни газове. Затова са ги забранили от двайсет години. Е, все още се срещат тук-там, но най-доброто в момента е септичният резервоар.
— Страхотно — каза Гамбоа и огледа земята. Очакваше да види дупка. — Но в момента ни интересува дали вътре има труп.
— Така не може да се каже — поклати глава Тъкър. — Ще трябва да го отворим.
— Без майтап, Холмс — изсумтя Гамбоа. — Хайде да действаме.
Тъкър го заведе до някакви буренаци край камиона си. Сержантът огледа района с длан на очите като индианец. — Къде, по дяволите, е това нещо?
— Стъпил си отгоре — обясни Тъкър. — Ще трябва да ми помогнете. Хвани тук — махна той на Нокс. — Това е един от най-ранните модели. Прилича ми на „Оуънс“ 55 или 75. Не струва. Хвани този шперплат, моля ти се — той посочи в краката на Нокс. — Виждаш ли, няма сериозен капак.
Облицовката вътре обикновено изкарва по-малко от десет години. Това значи, че като пробият стените, каквото има вътре се просмуква в питейната вода. — Тъкър разпери ръце и с пръсти показа какво прави мръсотията, докато нищо неподозиращият собственик спи спокойно у дома си.
— Тия „Оуънс“ са развалили повече кладенци, отколкото инсектицидите — добави Томи. — А сега, като кажа „три“, ще дръпнем капака заедно.
Едно… две… три!
Дебелият шперплат се отмести леко. Нокс го хвърли на една страна и направи няколко крачки встрани, за да поеме въздух. Томи застана на ръба на дупката, коленичи и мушна главата си вътре. Около ушите му се разнесе облак зеленикава воняща мъгла.
— Да, „Оуънс“ е, както си мислех — каза той. — Само че е 40. Тези са още по-редки. — Томи беше впечатлен като дегустатор, който току-що е опитал награденото с медал вино и се кани да го изплюе в плювалника.
— Направили са само около хиляда такива и след това са ги зарязали.
Най-голямата гадост под слънцето. Измиваш в канала сутрешната си мръсотия, а вечерта си миеш в нея чиниите.
Томи измъкна главата си и се засмя. Нокс все още се мъчеше да се съвземе.
— Дявол да го вземе, тази гадост наистина е ферментирала — изруга той. Дробовете му все още отчаяно се бореха за глътка чист въздух.
— Не са ли длъжни да изпразват тези ями, преди да ги изоставят? — попита Гамбоа. Той стоеше до Томи и се взираше в тъмната дупка. Бе му отнело пет или шест години, докато свикне с вонята на разлагащите се трупове. След това бе в състояние да издържи на всякакви миризми.
Освен на парфюма на жена си, както обичаше да се шегува.
— Длъжни са да правят много неща — отбеляза Томи, отиде до камиона и освободи дебелия маркуч. Опита се да го подаде на Гамбоа, но сержантът не реагира.
— Благодаря. Мисля, че само ще гледам.
— Е, ще имам нужда от помощ — каза Томи и вдигна маркуча нагоре. — Един от вас трябва да го отпушва, когато заседне някое голямо парче.
Мога да го правя и сам, но така ще отидат пет-шест часа. Ако ми помогнете, само два.
— Е, Нокс! — провикна се Гамбоа. — Ти си на ред.
Нокс все още не можеше да си поеме дъх. Сержантът му подаде ръка.
— Сержант, гади ми се от тая работа. Спомняш ли си какво се споразумяхме като се занимавахме с Тайлър? — Гласът на Нокс прозвуча патетично. — Отървах те за онази каша със следенето и ти каза, че си ми длъжник. Сега искам дълга си.