Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)
- Автор: Бейджент Майкл, Линкольн Генри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)». Краткое содержание книги:
Първото издание на „Светата кръв и Свещеният Граал“ през 1982 година предизвиква буря от противоречия, ехото от които още отеква из западноевропейския свят. Изводите в книгата са убедителни. Нещо повече: много от тях са дори потресаващи и вероятно смъртно опасни. Независимо какви са вашите собствени възгледи, това е книга, която ще ви завладее.
Във втората версия се говори за нещо повече от дребна свада и незначителна схватка: за бойни действия, в които участва значителна по численост войска и в които явно загиват мнозина. Ала в нито една от биографиите на Ричард Лъвското сърце не се споменава такава битка, камо ли причините за нея.
И в този случай обаче „Документите на Братството“ бяха потвърдени и от писмени исторически данни, и от устната традиция ако не в друго, най-малкото в това, че през 1188 г. в Жизор наистина е избухнала странна караница, приключила с отсичането на бряста. Няма други факти, че рицарите тамплиери или Орденът от Сион са свързани със случая. Същевременно обаче наличните сведения за събитието са прекалено смътни, прекалено оскъдни, неразбираеми и противоречиви, че да бъдат смятани за окончателни. Никак не е изключено да са присъствали и тамплиери: Ричард Лъвското сърце често е придружаван от членове на ордена, нещо повече, преди трийсет години Жизор става владение на тамплиерите.
Въз основа на историческите сведения можем да твърдим, че е твърде вероятно отсичането на бряста да е било свързано и с още нещо, за което не се споменава в запазилите се документи. И наистина, в тях случката е описана толкова необичайно, че нищо чудно да е пропуснато и недогледано нещо, някакъв факт, предаден в съхранилите се разкази като алегория, многозначителна, но и прикриваща събитие с много по-голямо историческо значение.
Ормус
Според „Документите на Братството“ от 1188 г. тамплиерите са независими, вече не са под опеката на Ордена от Сион, нито пък са негов военен и административен придатък. След 1188 г. те официално имат право да отстояват свои цели, да провеждат своя политика, нещо, което продължава още век и малко, до злополучния край на ордена през 1307 г. Същевременно Орденът от Сион претърпява съществени промени като административна структура.
До 1188 г. двата ордена имат един и същи велик магистър. Така например Хуго дьо Пайен и Бертран дьо Бланшфор ръководят едновременно и двете институции. Но от 1188 г. нататък, тоест след „отсичането на бряста“, Орденът от Сион започва да излъчва свой велик магистър, който не е свързан с тамплиерите. Според „Документите на Братството“ първият му велик магистър е Жан дьо Жизор.
Пак според тях през 1188 г. Орденът от Сион се преименува в „Братство на монасите от Сион“, както е известен и до днес, и приема и нещо като под име: странното „Ормус“. използвано според сведенията до 1306 г., година преди арестуването на тамплиерите във Франция. Знакът на „Ормус“ изглежда така , а самото име съдържа нещо като акростих и анаграма, обединяващи ключови думи и символи. На френски „ours“ значи мечка, което на латински звучи като „Ursus“, а както се разбра по-късно, прозвището „Урсус“ е свързано с Дагоберт II и династията на Меровингите. На френски „orme“ ще рече бряст, а „or“ означава злато. Колкото до „M“, което в знака обрамчва другите букви, то освен буквата „M“ е и астрологичният знак на Дева, който на езика на средновековната иконография обозначава Дева Мария.
Никъде не открихме да се споменава за средновековен орден или институция с името „Ормус“. В този случай не намерихме нищо съществено, което да доказва пряко или косвено, че твърдението в „Тайните досиета“ е достоверно. От друга страна, „Ормус“ все пак присъства в два други, коренно различни контекста: в учението на Зороастър и в трактатите на гностиците, където е синоним на светлото начало. Появява се отново и в родословията на знатни родове, от които в края на XVIII в. франкмасоните претендират, че водят началото си. Според тях Ормус е египетски мъдрец и мистик от Александрия, привърженик на гностицизма, живял в началото на нашата ера. През 46 г. Ормус и шестима негови последователи приемат една от разновидностите на християнството и са покръстени от ученик на Исус — св. Марко, за да положат началото на нова секта и орден, обединили идеите на ранното християнство с учението на други, още по-стари мистични школи. Доколкото знаем, това предание няма историческо потвърждение. Същевременно обаче звучи достоверно. През I в. Александрия е средище на мистицизма, в града процъфтяват различни религиозни учения: юдаизъм, маздеизъм, питагореизъм, неоплатонизъм, херметизъм, чиито идеи се преплитат с възгледите, характерни за много други философски течения. Тук работят привърженици на какви ли не школи и нищо чудно, че един от тях е приел име, олицетворяващо светлото начало.
Според масоните през 46 г. Ормус определя и отличителния знак на новоучредения „орден от посветени“: червен или розов кръст. Знаем, че след време червеният кръст се превръща в символ на рицарите тамплиери, ала текстът на „Тайните досиета“ и на други „Документи на Братството“ ни внушава недвусмислено и друго: че тъкмо Ормус е основоположник на Розата и Кръста, или на розенкройцерите. През 1188 г. Братството на монасите от Сион приемат освен Ормус и трето име и започват да се наричат Орден на Розата и Кръста „Веритас“.