Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))
- Автор: Асадуров Милан
- Серия: Истории за Нищото #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))». Краткое содержание книги:
Забележка: Според архивите на Съда на честта, макар и доста преувеличено, в тази хроника са описани действителни събития.
Оценка на времето: Май няма по-шантаво продължение на книга, писана на български в края на ХХ век.
— Ех, че сте пиперлия ама! Защо не позволявате на стария отшелник да ви се възхищава отдалече?
— Да ми се възхищавате, може — великодушно се съгласи Томи. — Но я ми кажете тази ваша всеобхватна любезност разпростря ли се и върху господин Пакеекее? Дадохте ли му вече да вкуси от плода? Или сте го оставили на сухо?
Домакинът се сконфузи:
— Добре знаете, скъпа госпожице Хоуп, че през триста и шейсет дни в годината това е незаконно. Съжалявам много, Таоа, и ви уверявам, че ако зависеше от мен, на часа бих ви поднесъл късче от плода на последното изкушение!
— Простете ми за любопитството, приятелю, но толкова ли е важно човек да вкуси от този плод в Библиотеката? Нима имате потребност да залъгвате душите си плодове, дори да са родени от Дървото на Живота? Душата не е ли нещо по-възвишено?
Робинзон сериозно се замисли, а Томи професионално наостри уши.
— Сигурно сте прав, Таоа. Несъмнено душата е по-възвишена от сетивата — колебливо рече старият отшелник. — Но някои души, като моята например, обичат да усещат сладостите на живота. Тук не става дума за някакво изтънчено епикурейство. Просто има хора, които ценят дребните удоволствия. Плодът на дърво не само възвръща остротата на възприятията, но материализира и тялото, и ти дава възможност да усещаш истинския вкус на живота. Първото причастие с него е по-скоро промоция в несбъднатото ни битие… Макар по-прозаичните души да го смятат за наркотик.
— Разбирам ви напълно — силно се впечатли от речника и възгледите на някогашния моряк Таоа и тутакси си помисли, че този плод, покрай всичко останало, май върши работата и на няколко колежа. — Изобщо не съм искал да издигам душата си на някакъв пиедестал, приятелю. Съжалявам, че любопитството ми ви подведе. Уверявам ви, че и аз много обичам да се радвам на дребните удоволствия в живота.
Томи го изгледа с интерес. Мъдростта на стария шаман възстанови мира и спокойствието в отшелническата обител на Робинзон. Тя подробно разказа на Таоа за появата на Хък и странната му компания в Библиотеката, а домакинът му обеща, че ще натисне прокурора Сонк по-бързо да приключи с процеса, та Пакеекее час по-скоро да вкуси от плода.
После се оттеглиха да починат. Но на Томи изобщо не й се спеше. Само след миг колебание тя отскочи до склада на Робинзон. Беше малко страшничко, защото нощта хвърляше зловещи сенки на стобора, които сякаш играеха в някаква абсурдна пантомима. Стори й се, че вижда призрак, когато една бяла сянка на оградата й заприлича на стария Хогбен. Суеверно затвори очи, стисна ги здраво и след миг ги отвори. Привидението беше изчезнало. Сигурно близостта на голямото количество плод я караше да халюцинира. Та нали ония идиоти бяха блокирали подстъпите към острова и не даваха пиле да прехвръкне, камо ли пък цял Хогбен. Томи се вмъкна крадешком в склада и отмъкна порядъчно количество от плода на Дървото на Живота.
Щом се прибра, поднесе късче от него на Таоа в съня му. Старият шаман се размърда и протегна ръце към нея. Въпреки умората от тежкия трудов делник, силно впечатлена от възгледите му за живота, тя също си похапна от плода и го приласка в обятията си. В мига преди да му се отдаде напълно, Томи си представи следващата среща с Хък.
11. Парадоксът на огледалото
Вековната дъбрава май се беше ширнала чак до безкрая. Когато оредя преди малко и клонестите бодливи храсталаци престанаха да му дерат кожата, Хък реши, че най-сетне ще успее да се измъкне от омагьосания кръг, в който се въртеше. Излъга се. Ето че гората отново се сгъсти и пак стана сумрачна и усойна. Беше като разкошна петниста пяна; като огромна поне колкото света пореста гъба; като животно, притаило се в очакване, а след това заспало и обрасло с груб мъх. Това сравнение му се стори страшно познато и кой знае защо си представи, че пълзи като охлюв по склона. Но не си спомняше някога да се е мяркал тъдява?… И къде остана пещерата Гравет?… Хък прокле гадния коренак, дето го спъна. Залитна. Разпери ръце, мъчейки се да запази равновесие. Крайниците му бясно и безпомощно потърсиха опора във въздуха, но вместо да полети Хък падна. И досегът с влажната размекната пръст, осеяна с килим от гнилоч, плесен и жълъди, грубо измъкна от замъгленото му съзнание последния спомен преди да умре.
Намираше се в балната зала на дома Карлайл в още непокрилия се с мрачна слава лондонски квартал Сохо. И не беше просто един от гостите, а главната атракция на приема. Хък се пързаляше по мраморния под на ролкови кънки и свиреше на цигулка. По него време се наричаше Жозеф Мерлин, правеше се на белгиец и отдавна му беше омръзнало да живее. Всъщност този ден Хък празнуваше. Ако гаднярите, въвели на 3 септември 1752 г. Григорианския календар в Британия, не му бяха отнели цели единайсет дни от живота, щеше да закръгли точно хиляда и осемдесет години на белия свят.