Седем ключа на вода

С годините Алла често се връщала към своя детски спомен и разбрала, че в оная далечна вечер Паустовски е бил уморен от напрегнат труд през деня, от поетичните си видения, от щастието да живееш в своя безплътен свят като вълшебник.

Тогава той пишел книгата „Златната роза“. Може би същия ден е написал трогателната история на колониалния войник Жан Шамет и малкото момиченце Сузи.

Всъщност целият живот на Паустовски е преминал в уединение и труд. В кратките почивки между отделните книги на своето огромно творчество той е пътувал по света и най-вече по Русия, дружил с пазачи на фарове, с библиотекари, с капитани от далечно плаване, с известни и самоуки художници, с венециански гондолиери, с рибари от Балтика и северните морета, с писатели от близки и далечни страни, с които го е срещала щедрата му писателска съдба.

Паустовски е имал сърце и памет за всичко. Затова и в последните си творчески години той се връща в своето детство; в ранната си младост, в зрелостта си, за да оживее в книгите му нашето жестоко и прекрасно време.

И други хора, които са работили и общували с Паустовски, са ми разказвали за него, но такъв, какъвто Алла го описа тогава, остана у мене: спретнат, вглъбен в себе си, с бакърено красиво лице, с бавен дълбок глас и тъга в очите.

Много пъти се канех да отида в Таруса, където той е живял, да видя Мешчорските гори наоколо, Ока и езерата — местата, които той е обичал и описал, но винаги се случваше нещо да ми попречи. Когато бях вече там, не съжалявах за закъснялото си пътуване. Разбрах, че е трябвало да поживея няколко години в Русия, да посетя различни краища на тази огромна страна, да създам приятелства с нейните хора и тогава да стигна до Таруса.

Оказа се, че това малко, старинно градче не е толкова далече от Москва — просто трябва да станеш сутрин рано и да тръгнеш, да смениш пет превозни средства: метро, влак, автобус, катер по река Ока, за да стигнеш до този чуден кът от древната руска земя.

Шофьорът на таксиметровата кола, който ме караше от Серпухов към Таруса, човек на възраст, се оказа съсед на писателя. Не беше от приказливите, а и като разбра, че отивам при Паустовски, думите му отведнъж станаха особено подбрани и това беше уважение — уж към мене, поклонника, а всъщност към големия майстор на художественото слово.

Колата прекоси градчето и спря — оттук нататък започваше бяла брезова гора. Иван Иванович, така се казваше шофьорът, ми каза да навляза в кея, да свия после вдясно и като повървя, ще стигна до огромен дъб — единственият наоколо. Там лежи Константин Георгиевич.

Благодарих, изчаках колата да тръгне, навлязох в гората.

Руската есен е ярка, обагрена в жълто, оранжево, кафяво, виолетово, мораво, червено, ментено, ореховозелено, бяло. Окото на чужденеца трепва пред този пейзаж: отдалече всичко изглежда запалено, сякаш гори цялата земя. Всъщност руската есен е мълчалива, вглъбена, с много печал и затаена страст, кратка и неповторима.

Аз вървях, около мен бе истинска есен, между клоните на брезите прозираше далечно слънце, в нозете ми свиреше шума. Спирах — ставаше тихо, пристъпвах бавно, смутен от спокойствието и великолепието на природата. По тази пътека вече няколко години идват благодарни хора. Ще идват и утре, и после. Винаги. Сега е моят ред — на душата ми е светло и малко тъжно.