Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
— Ех, началство — каза той, — да знаехме какво казват камъните, цветята, дъждът! Може би викат, нас викат, а ние не ги чуваме. На както и ние викаме, а те не ни чуват. Кога ще се отворят ушите на света, началство? Кога ще се отворят очите ни, та да прогледнем? Кога ще се разтворят обятията ни, та камъни, цветя и дъжд, и хора, всички да се прегърнем? Какво ще кажеш твоя милост, а, началство? Какво казват китапите13?
— По дяволите да вървят — казах аз, като употребих любимия израз на Зорбас. — По дяволите да вървят! Това казват; нищо друго.
Зорбас ме улови за ръката.
— Ще ти кажа нещо, началство — рече той, — ама не ми се сърди. Натрупай накуп всичките си книги и ги запали. И тогава, кой знае, не си глупав, добър човек си… Ще можеш и ти нещо да разбереш!
„Точно тъй! Точно тъй! — извиках аз в себе си. — Точно тъй! Но не мога!“
Зорбас се поспря, замисли се и след малко добави:
— Аз разбирам нещо…
— Какво? Я кажи, Зорбас!
— Знам ли и аз! Така ми се струва — разбирам нещичко… Но ако река да ти кажа, ще го разваля. Някой ден, когато имам настроение, ще ти то изтанцувам.
Дъждът заваля силно. Стигнахме в селото. Малки девойчета връщаха от паша овцете си, орачите разпрягаха воловете и оставяха нивата си полуизорана, жените прибираха децата от улиците. Радостна паника беше обхванала селото при неочакваната буря; жените пищяха, но очите им се смееха, по заострените бради и засуканите мустаци на мъжете висяха едри капки; пръстта, камъните, тревите ухаеха.
Вмъкнахме се мокри до кости в кафене — месарница „Свян“. То беше пълно с хора, едни играеха на префа, други разговаряха високо, сякаш се намираха на два насрещни рида. Около една масичка в дъното, върху нещо като дървен подиум, се бяха разположили селските първенци: барба Анагностис, в бяла риза с широки ръкави; Маврандонис, мълчалив, строг, пушеше наргиле, впил поглед в земята; учителят, на средна възраст човек, сух, опрян на дебелия си бастун, слушаше със снизходителна усмивка един дългокос мъжага, който току-що се беше завърнал от Мегало Кастро и разправяше какви чудесии видял в големия град. Кафеджията, наведен над тезгяха си, слушаше и се смееше, но не забравяше и джезветата, наредени върху разпалената жар. Щом ни зърна, барба Анагностис се надигна.
— Заповядайте тук, земляци — каза той. — Нашият Сфакиянониколис ни разправя какво е видял и патил в Кастро… Много е забавен, заповядайте да чуете.
Обърна се към кафеджията:
— Две ракии, Манолакис!
Седнахме. Дивият овчар, щом видя чужди хора, се сви, млъкна.
— Отишъл си, значи, и на театър, а, капитан Николис? — запита го учителят, за да го накара да заговори. — Е, и как ти се видя, а?
Протегна Сфакиянониколис ръчището си, сграбчи чашата с вино, гаврътна я наведнъж, доби смелост.
— Ами че как да не съм отишъл! — извика овчарят. — Отидох и още как! Слушах и аз, Котопули, та Котопули14, прекръстих се една вечер и си рекох: искам да отида, на кълна се, искам и аз да отида да я видя. Що за дявол е тая, та й викат Котопули!
— И какво видя бре, Николис? — запита барба Анагностис. — Какво видя, бога ти!
— Нищо не видях, майка му стара, нищо! Слушаш — театър, мислиш, че ще отидеш да позяпаш, да се посмееш. Язък за парите, дето дадох. То беше едно такова кафене, кръгло като харман, пълно цялото със столове и свещници, и хора. Обърках се, притъмня ми пред очите, не можех да гледам. „По дяволите — си рекох, — сигурно ми правят тук някаква магия, ще си отида!“ Ама една такава фръцла ме улови за ръката. „Къде ме водиш, мари?“ — викам й аз, а тя все си ме води ли, води и по едно време се обърна и ми рече. „Сядай!“ Седнах. Отпреде и отзаде ми, отляво и отдясно — все хора. „Бря, ще се задуша — рекох си аз, — ще се пръсна, няма въздух.“ Обърнах се към съседа си: „Откъде бре, кумец, ще се покажат пермандоните?15“ — запитах го аз. „На, ей оттам вътре!“ — отвърна ми той и ми посочи едно перде. Забих тогава и аз очи в пердето и зачаках.
По едно време наистина тъй и стана — удари един звънец, отвори се пердето и излезе тази Котопули, дето ви казвам. Ама, майка му стара, тя не била Котопули16, ами жена! Жена като жените! Пофръцка се, пофръцка се нагоре-надолу, нагоре-надолу, па накрая им омръзна вече на хората, запляскаха с ръце и тя си влезе вътре.
Селяните избухнаха в смях; Сфакиянониколис се разсърди, засрами се, извърна се към вратата.
— Вали! — каза той, за да промени разговора. Всички се извърнаха към вратата; и тъкмо в този миг — дяволът си нема работа! — навън преминаваше тичешком, с повдигната до колене черна рокля, с разпилени върху раменете коси, една жена. Закръглена, кръшна, дрехите бяха полепнали по нея и разкриваха едно съблазнително, сочно, потръпващо като риба тяло.
13
Китапи — книги (тур.). — Б. пр.
14
Прочута гръцка актриса. Името й означава „пиле“. — Б. пр.
15
Изкълчено — „примадоните“. — Б. пр.
16
Игра на думи: „котопули“ — пиле. Изразът на гръцки звучи: „Ама, майка му стара, тя не била пиле, ами жена!“ — Б. пр.