Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Пътниците започват да крещят доволно, когато вратите на влака една по една се затварят. Облеченият в синя униформа кондуктор се качва и влакът тръгва. Той е електрически и затова няма никакви други звуци освен скърцането на колелата по релсите. Две жени върху перона махат с кърпички към отминаващите вагони.
Ейтан поглежда Бени и казва нещо на немски.
— Форт.
Изчезна…
— Татко. Казах да помислиш, а не да се отнесеш.
Бени се сепна.
— Да. — Той се усмихна насила и докосна слепоочието си с пръст. — Да, много интересна идея.
— Искаш ли да видиш моите файлове по този въпрос? — попита Рут, опитвайки да скрие надеждата в гласа си.
— Разбира се.
— Ще ти покажа апартамента си. — Тя взе чантата с учебниците си. — Само на две минути оттук е.
Бени вдигна едва оживелите от ръката му цветя.
— Рути — заговори несигурно той. — Да знаеш, че съм тук само за три дни. Нямам много време.
— Разбира се. — Тя беше подготвена. Очакваше го. Извинение като от песента на Гручо Маркс „Здравей, тръгвам си“.
— Какво ще кажеш да ми правиш компания? — внезапно предложи Бени. — Аз ще работя, но поне можем да бъдем заедно.
Рут погледна баща си. Това вече не беше очаквала. Щеше да отсъства от занятия. Имаше да пише доклад. Но пък щеше да прекара повече време с него. Може би даже като колежка. Да изживее реалността. Ще трябва да пропусне няколко досадни лекции.
Устните й се разтвориха в широката усмивка, която винаги караше сърцето на Пол Дезмънд да се свива.
— Добре — отвърна тя тихо. — Обаче без тайни.
— Разбрахме се. Никакви тайни.
— Лъжец.
Бени се изсмя. Стана, наведе се през масата и я целуна по челото. Двамата напуснаха „Космополитен“ хванати за ръка.
Минута по-късно Муса Хауатмех също напусна кафенето. Беше студено и трябваше да срита нервно на няколко пъти мотора „Сузуки“, за да запали. Но после тръгна много бавно по „Бродуей“. Наблюдаваше мъжа, когото Мартина мразеше, да пресича булеварда заедно с момичето, а после да тръгват по 112 улица, където влязоха в малък жилищен блок.
Когато подпря мотора до кабината на уличния телефон и пусна монета, той трепереше от студ. Изчака дълго, преди да му отговорят.
Заговори с усмивка.
— Мисля, че току-що открих една перла в грозната ти мида.
5.
Река Ийст
Омар бин Ал-Уафа искаше да се измъкне.
Да го прехвърлят към друга задача, да го освободят от задълженията, дори, недоволни, да го изпратят у дома. Вече нямаше никакво значение. Беше стар, служил бе добре на господарите си и това е. Искаше да приключи. Добре разбираше, че ролята, която играе, си е жива лъжа. Но дори и собственото му двуличие си имаше граница. Последната му среща с Мартина Клумп го беше разтърсила до дъното на душата, защото чувстваше, че го използват, за да я провалят, а ако го превърнеха в убиец на тези смели деца, нямаше да може вече да се погледне в огледалото.
Острието на бастуна му почукваше по заледения тротоар, докато се спускаше внимателно по отсечката на Четиридесет и втора улица между Първо авеню и федералната магистрала. Очилата му бяха замъглени от собствения му дъх, а кичурите бяла коса под черната барета създаваха впечатление за ексцентричен френски турист, чиято старческа сенилност го е довела в район, който не е за разхождащи се самотни възрастни хора.
Външно изглеждаше привлекателен обект, но мрачното настроение беше повишило кръвното му налягане и изострило рефлексите му.
В безлунната нощ той зави на ъгъла към градинката „Робърт Моузес“ с високата й метална ограда и празни алеи. Бездомниците под стрехите дори не бяха запалили огън, защото бе твърде студено, за да напуснат картонените си убежища. Беше сам. Но чуваше внимателните стъпки на гумени подметки зад гърба си. От време на време по шосето минаваха коли, но Омар знаеше, че в този сатанински град те няма да спрат, за да помогнат, дори и да видят, че някой убиец души голо пеленаче.
Омар спря внезапно. После се обърна и застана лице в лице с нападателя. Скитникът също спря, само на пет крачки от него, като се усмихваше под късата си брада. Беше много едър и носеше вълнена шапка, някакво окъсано яке, смачкани джинси и войнишки обувки. Омар премести бастуна в лявата си ръка. Хвана пръта по средата.
Скитникът се учуди на отбранителната поза на стареца, но не вярваше, че той ще го удари по главата с дръжката от слонова кост. Измъкна дълъг, сгъваем нож, задържа го до бедрото си и натисна бутона. Острието изскочи с металически звук и блесна.
— Два пъти съм по-едър и по-млад от теб, дядо — прошепна той. — Така че просто дай парите и няма да танцуваме.