Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Прекара почти всеки ден от дванадесетте месеца с бившия си враг, изучавайки хитрото изкуство на тайните операции, подчиняване на групи хора, дезинформация, прехващане на комуникации и технически фокуси, забранени от международните закони. Когато, задоволен от наученото, приключи с разпитите, той благодари на своя „наставник“ и нареди да го екзекутират чрез публично обесване.
През последните няколко години Асави, изглежда, беше ангажиран от усилията да подкрепя твърдението на Мохамед Аятолахи, че Иран има същите права за технологичен напредък, както всяка друга страна по света. Той твърдеше, че малкият изследователски реактор в Шариф е наистина само това и нищо по-различно. И макар огромните нефтени запаси на Иран да можеха да поддържат електроцентралите му хиляда години, кой друг освен Аллах би могъл да каже, че страната не заслужава благата на мирната атомна енергия?
Но уменията на Асави бяха по-скоро в областта на измамата, отколкото в научното познание. Той засипваше американското Министерство на търговията с искания за разрешения за покупки: компютър Е-Ес/9000 от Ай Би Ем, интегрални платки от „Текстроникс“, таймери от „Рокуел“. И докато отнемаше времето и отвличаше вниманието на ФБР, Държавната хазна и митниците в борби с индустриалните лобисти в Капитолия, той разпращаше агенти, които да закупуват вакуумни помпи и балансиращи машини от „Лейболд“ и „Шенк“ в Германия, супермагнити от „Тисен“, берилий от Семипалатинск и ракети М–9 от Северна Корея.
Съвсем малко американски компоненти стигнаха до Шариф. Но благодарение на тези обходни маневри голямо количество жизненоважно европейско оборудване пристигна в Исфахан, затворения ирански град на джамии и минарета, където се работеше усилено по създаването на собствено ядрено оръжие. Но на този етап Асави и господарите му знаеха, че ще влязат в следващия век, без да са видели гъбата на ядрения облак да разцъфне на пясъците на Дашт-е-Лут.
Асави довърши чая си и остави чашата върху барчето в лимузината, в което имаше само минерална вода, няколко бутилки безалкохолни и медно кафениче върху електрически уред за затопляне.
— Продължавай по пътя — каза той на шофьора с акцент, който караше американците обикновено да го приемат за индиец. Между купето и шофьора нямаше преграда, но той се чувстваше сигурен, че негърът шофьор няма да разбере сирийския му арабски. Колата принадлежеше на иранската мисия към МААЕ и всеки ден се проверяваше по електронен път за подслушвателни устройства. Шофьорите се сменяха всяка седмица. Наемаха ги чрез американска посредническа фирма.
Лимузината зави надясно по Четиридесет и първа улица и се насочи на запад към центъра. Омар не си направи труда да попита накъде са тръгнали, тъй като беше придружавал Али-Хамза Асави стотици пъти по такива, на пръв поглед безсмислени маршрути. Беше се мотал с Асави из улиците на Париж и веднъж едва не замръзнаха заедно на един лифт в Алпите. Друг път бяха наели коне в Южна Испания и се бяха разхождали по плажовете на Малага, за да се отдалечат от наблюдателни погледи. И любопитни уши. Всъщност през всичките години, докато работеше за САВАМА, Омар нито веднъж не се беше срещал с Асави в сграда, която дори и да намеква за революционното правителство на Иран, или в кабинет, който да е нещо повече от временно наета стаичка за дадения случай.
Омар беше пристигнал в Техеран през 1968 година, когато хиляди палестински араби бяха потърсили убежище в други страни на Близкия изток, с надеждата, че изгнанието им ще бъде временно. Тъй като беше отчасти с ирански произход, той се почувства удобно сред хората и тяхната култура. Макар месторождението му да не беше забравено, той успя да стане уличен полицай, израсна до чин сержант-следовател и спечели професионална репутация, считана за аполитична от новите управници на Иран. Отдадеността му към палестинската кауза го представи добре пред новото революционно управление и макар да беше близо до пенсиониране, един представител на Асави дойде да го завербува. По онова време човек не можеше да откаже помощта си за утвърждаването на фундаменталистите на исляма.
Като цяло Омар беше благодарен, че още работи активно на възраст, когато повечето мъже се отдават на игра на табла по уличните кафенета. Али-Хамза Асави винаги се отнасяше към него с уважение и никога не беше карал Омар да се заема с мисия, която би предизвикала у него конфликт с палестинския му национализъм. Но сега съвестта на Омар изместваше желанието му да се чувства необходим.
И все пак нямаше да е лесно да се оттегли. Макар да беше станал пълноправен иранец, той, синовете му и техните деца бяха считани за хора от чуждестранен произход, а работата му в САВАМА осигуряваше на всички тях определена сигурност.