Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
— Здравейте, бабички!
— Хф-хм — изхъмка Маграт.
Баба Вихронрав се наведе към детето:
— Какво правиш сам-самичка в гората, млада госпожице?
— Нося тази кошница с лакомства на баба си — отвърна момиченцето.
Баба се изправи с отсъстващо изражение.
— Есме — побутна я Леля Ог.
— Знам. Знам — съвзе се Баба.
Маграт се наведе напред и изкриви лице в идиотската гримаса, присъща най-общо на възрастни, чието желание да се разбират с децата е огромно, но шансът им да го постигнат не струва и пукната пара.
— Ъ-ъ… Кажи ми, госпожице… Майка ти обясни ли ти да внимаваш за разни лоши вълци, които може да се навъртат наоколо?
— Да.
— А баба ти… — запъна се Леля Ог — предполагам, че в момента е малко болна, вярно ли е?
— Затова й нося тази кошница с лакомства… — заобяснява детето.
— Знаех си.
— Познаваш ли баба? — попита детето.
— Да-а-а — отвърна Баба Вихронрав. — В известен смисъл.
— Случи се отвъд Скънд, когато бях малка — прошепна Леля Ог. — Така и не намериха баб…
— А къде живее баба ти, момиченце? — запита на висок глас Баба Вихронрав, остро сръгвайки Леля в ребрата.
Момиченцето посочи една странична пътечка:
— Ти не си злата вещица, нали?
Леля Ог се закашля.
— Аз ли? Не. Ние сме… ние сме… — запъна се Баба.
— Феи — обяви Маграт.
Ченето на Баба Вихронрав увисна. Такова обяснение никога не би й дошло на ум.
— Щото мама ме предупреди и за злата вещица — обясни момиченцето и изгледа проницателно Маграт. — Какви феи?
— Ъ-ъ… Феи на цветята? — пробва се Маграт. — Ето виж, имам вълшебна пръчица…
— На кои?
— Какво?
— На кои цветя?
— Ъ — запъна се Маграт. — Ами-и… Аз съм… фея Лале, а това е… — тя избягна погледа на Баба — … фея… Маргарита… а това е…
— Фея Таралежка — изтърси Леля Ог.
Това попълнение в пантеона на свръхестественото заслужи едноминутно мълчание.
— Не може да си Фея Таралежка — след известен размисъл обяви детето. — Таралежът не е цвете.
— Откъде знаеш?
— Щото има шипчета.
— Зелениката също. И бодилът.
— О-о…
— А пък аз имам вълшебна пръчка — повтори Маграт. Чак сега тя рискува да погледне към Фея Маргарита.
— Ние ще вървим — каза Баба Вихронрав. — Ти просто стой тук с Феята Лале… нали така беше… а ние само ще отскочим да се уверим, че баба ти е добре. Разбра ли?
— Обзалагам се, че не е истинска вълшебна пръчица — пренебрегна я детето, обръщайки се към Маграт с безпогрешната детска способност да налучква винаги слабото място. — Обзалагам се, че не може да превърне едно нещо в друго.
— Ами… — не довърши Маграт.
— Хайде на бас — продължи момиченцето, — хайде на бас, че не можеш да превърнеш ей онзи пън във… във… в тиква. Ха-ха, хващам се на каквото и да е, че не можеш. Хващам се на един трилион долара, че не можеш да превърнеш оня пън в тиква.
— Виждам, че вие двечките ще се погаждате добре — каза фея Таралежка. — Ние няма да се бавим много.
Две метли се плъзгаха ниско над горската пътека.
— Може просто да е съвпадение — рече Леля Ог.
— Не е — отсече Баба. — Детето даже си има червено наметалце!
— И аз имах червено наметалце, когато бях на петнайсет — изтъкна Леля.
— Да, но баба ти живееше срещу вас. Не ти се е налагало да се опасяваш от появата на вълци, когато си я посещавала — напомни Баба.
— Ако не броим стария Сампкинс, наемателя.
— Да, но онова просто беше съвпадение.
Сред гората пред тях се виеше синкав пушек. Някъде далеч встрани се разнесе шум от падащо дърво.
— Дървари! — зарадва се Леля. — Щом като има дървари, всичко е наред! Един от тях се втурва в къщата и…
— Това са детски приказки — прекъсна я Баба, ускорявайки темпото. — Както и да е, за бабата няма файда. Тя вече е била изядена!
— Винаги съм мразила тази приказка — призна Леля. — Никой не го е грижа какво става с бедната, беззащитна стара жена.
В края на една горска поляна пътеката внезапно изчезна. Край дърветата се беше сгушила проскубана градинка, в която няколко жалки стръкчета се бореха за светлина, колкото и малко да беше тя. Насред дворчето най-вероятно стърчеше сламена колиба, понеже толкова некадърно едва ли някой би пластил сено.
Те скочиха от метлите, като ги оставиха да спрат сами в храстите, и зачукаха на входната врата.
— Може да сме закъснели — затюхка се Леля Ог. — Може би вълкът…