Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
— Сякаш познаваше Баба — подвоуми се Маграт, докато подтичваха по стълбището след накокошинената фигура на Баба Вихронрав.
— Добре, но ние знаем, че не я познава, нали така? — отвърна Леля Ог. — Есме за пръв път в живота си идва по тези места.
— И все пак не виждам защо трябва да бързаме — настоя Маграт. — Предполагам, хората ще бъдат ужасно благодарни, че сме развалили магията и прочее.
Остатъкът от двореца се събуждаше. Вещиците притичваха покрай стражи, зяпнали с почуда обвитите си в паяжини униформи и растящите отвсякъде храсти. Докато прекосяваха обраслия с дървета двор, от една порта с препъване излезе възрастен мъж в избеляла роба и се подпря на стената, опитвайки се да се ориентира. Тогава съзря устремената фигура на Баба Вихронрав.
— Ти? — извика той и после: — Стража!
Леля Ог не се поколеба. Сграбчи Маграт за лакътя и се впусна в бяг, изравнявайки се с Баба Вихронрав при портите на замъка. За разлика от своя колега, който непосредствено след ставане хич не беше в час, един страж се заклатушка към тях и направи опит да им препречи пътя с пиката си, но Баба просто я бутна настрани и той се завъртя на място.
В следващия миг те бяха навън и тичаха към метлите си, които ги очакваха, удобно подпрени на едно дърво. Баба грабна своята в движение и метлата безпрецедентно стартира почти от първия път.
Една стрела профуча покрай шапката й и се заби в отсрещния клон.
— Това ли наричат благодарност?! — възмути се Маграт, когато метлите се издигнаха над дърветата.
— Много хора не са на себе си веднага след ставане — оправда ги Леля.
— Изглежда всички си мислеха, че те познават, Бабо — забеляза Маграт.
Метлата на Баба направи рязко движение срещу вятъра.
— Не е вярно! — кресна тя. — Никога не са ме виждали, ясно?
Известно време летяха в напрегнато мълчание.
После Маграт, която по мнението на Леля Ог имаше вроден талант да настъпва хората по мазолите, се обади:
— Чудя се дали постъпихме правилно? Сигурна съм, че това беше работа за красив принц.
— Ха! — реагира Баба, която летеше пред тях. — И какво щеше да излезе от всичкото? По това как си проправя път през къпинака можеш да познаеш дали ще бъде добър съпруг, така ли? По този начин може да разсъждава само една фея-кръстница, ето какво ще ти река! На тях им дай да обикалят и да налагат щастливи развръзки, независимо дали хората искат или не!
— В щастливия завършек няма нищо лошо — разпалено заяви Маграт.
— Слушай какво, щастливият край си е наред, ако излезе щастлив — отвърна Баба, вперила поглед в небето. — Но не можеш да го направиш вместо другите. По тази логика единственият начин да създадеш щастлив брак е да обезглавиш младоженците веднага след като са казали „Да“, нали? Не можеш изкуствено да предизвикаш щастие… — Баба Вихронрав се загледа в далечния град. — Единственото, което можеш да предизвикаш — додаде тя, — е завършек.
Закусиха на една поляна сред гората. С печена тиква. Извадиха джуджешкия хляб за оглед. Определено беше чудодеен. Ако нямаше как да го избягнат, хората внезапно губеха апетит. Стигаше им само един поглед и моментално се сещаха за сума ти неща, които биха предпочели да изядат. Ботушите си например. Планини. Сурова овца. Собствените си крака.
После се опитаха да подремнат. По-скоро Леля и Маграт се опитаха, но всъщност лежаха будни и слушаха как Баба Вихронрав си мърмори под носа. Никога не я бяха виждали толкова разтревожена.
След това Леля предложи да повървят малко пеша. Какъв приятен ден, каза тя. Колко интересна гора, възхити се впоследствие. С толкова нови билки, които биха могли да заслужават внимание. Всички щели да се почувстват по-добре след разходка под слънчевите лъчи, изтъкна убедено. Ще им се подобри настроението.
А гората беше наистина хубава. След около половин час дори Баба Вихронрав бе склонна да признае, че в известен смисъл не е съвсем чуждестранна и следователно пълен боклук. От време на време Маграт се отбиваше от пътеката, за да къса цветя. Леля дори изпя няколко стиха от „Магьосническият жезъл има топка на единия си край“ само след два-три символични протеста от страна на останалите.
И все пак нещо не беше наред. Леля Ог и Маграт чувстваха, че някаква стена ги отделя от Баба, нещо важно, нарочно скрито и неизказано. По принцип вещиците нямат тайни помежду си, дори и само защото са толкова любопитни, че няма никакъв шанс да имат тайни. Беше тревожно.
А после заобиколиха група огромни дъбови дървета и срещнаха момиченцето с червената пелеринка.
То подскачаше по средата на пътеката и си тананикаше песничка, по-простодушна и доста по-недвусмислена от която и да било песен от репертоара на Леля Ог. Не видя трите вещици, докато едва не се сблъска с тях. Спря, а после се усмихна невинно: