Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
Доловиха как някой вътре влачи крака по пода, а след това вратата се открехна със скърцане. От сумрака ги изгледа подозрително око.
— Да? — разнесе се тъничък треперлив глас някъде изпод окото.
— Вие бабата ли сте? — запита Баба Вихронрав.
— Вие данъчните ли сте, скъпа?
— Не, мадам, ние сме…
— Феи — бързо реагира фея Таралежка.
— Не отварям на непознати, скъпа — произнесе гласът, а после стана леко свадлив. — Особено на такива, дето никога не си измиват посудата, дори като съм им оставила почти прясно мляко пред вратата.
— Бихме искали да поговорим с вас няколко минути — обади се фея Маргарита.
— Имате ли някакви документи за самоличност, скъпа?
— Знам, че не сме сбъркали бабата — обади се фея Таралежка. — Има семейна прилика. И ушите й са големи.
— Виж какво, бабата не е с големите уши — сопна се фея Маргарита. — На вълка ушите му са големи. Там е цялата работа. Никога ли не внимаваш какво ти разправят?
Бабата ги наблюдаваше с интерес. След като цял живот беше вярвала в тях, сега виждаше феи за пръв път и това беше същинско преживяване. Баба Вихронрав улови смаяното й изражение.
— Да си го кажем направо, мадам — рече тя с нотка на деспотично благоразумие в гласа. — Как би ти харесало жива да те изяде вълк?
— Не мисля, че би ми харесало, скъпа, съвсем не — отвърна бабата иззад вратата.
— Алтернативата сме ние — заяви Баба.
— Божичко! Сигурни ли сте?
— Имаш думата ни на феи — закле се фея Таралежка.
— Ами-и? Наистина? Добре тогава. Заповядайте. Но без трикове. И да не забравите да си измиете съдовете. Да ви се намира гърне злато подръка, а?
— Взима ни за самодиви, нали?
— Не, те са ония от кладенците. Тя има предвид таласъми.
— Не ставай смешна. Те се срещат под мостовете.
— Това са троловете. Всеки знае, че това са тролове.
— Както и да е, не става дума за нас.
— О — разочарова се бабата. — Трябваше да се досетя.
На Маграт й харесваше да си мисли, че я бива с децата, и се тревожеше, че това не е вярно. Те не й допадаха особено и тя се тревожеше и за това. Леля Ог изглежда без усилие се справяше с деца, като периодично и безредно им раздаваше или лакомства, или шамари, докато Баба Вихронрав предимно ги пренебрегваше и това като че ли също вършеше работа. За разлика от тях Маграт се стараеше. Не беше честно.
— Хващам се на милион трилиона зилиона долара, че не можеш да превърнеш онзи храст в тиква — инатеше се детето.
— Ама виж, всичките останали се превърнаха в тикви — посочи Маграт.
— Все някога ще направи засечка — ведро каза детето.
Маграт безпомощно погледна вълшебната пръчка. Беше опитала всичко: пожелания, напеви и дори — когато си мислеше, че другите вещици не могат да я видят — бой с пръчката по разни предмети, крещейки „Каквото и да е, без тикви!“.
— Ти всъщност не знаеш как става, нали? — отбеляза детето.
— Кажи ми — избягна отговора Маграт, — нали спомена, че майка ти знае за големия лош вълк в гората?
— Да.
— И въпреки това те праща да занесеш онези лакомства на баба ти?
— Да. Защо?
— Нищо. Мислех си за нещо. И ми дължиш един милион трилиона зилиона скуилиона долара.
Сред бабите е разпространено един вид масонство с това предимство, че никой не е длъжен да стои на един крак или да рецитира клетви, за да стане член. Щом влезе вътре и сложи чайника да ври, Леля Ог се чувстваше почти като у дома си. Грибо се изтегна пред мижавия огън и задряма, а през това време вещиците се опитваха да обяснят.
— Не виждам как тука вътре може да влезе вълк, скъпа — любезно отбеляза бабата. — Искам да кажа, това са вълци. Те не могат да отварят врати.
Баба Вихронрав подръпна настрани парцаливото перде и се взря в поляната.
— Известно ни е — отвърна тя.
Леля Ог кимна към малкото легло в нишата до огнището.
— Все там ли спиш? — попита тя.
— Когато не се чувствам добре, скъпа. Иначе спя на тавана.
— Ако бях на твое място, вече щях да съм изприпкала горе. А би ли взела и котката ми на качване? Не искам да ни се пречка.
— Това ли е моментът, дето чистите къщата и измивате всичко за една паничка мляко? — с надежда попита бабата.
— Може и да е. Човек никога не знае.
— Странно, скъпа. Очаквах да бъдете по-ниски…
— Редовно излизаме на свеж въздух — отвърна Леля. — Хайде сега, да те няма!
Двете останаха насаме. Баба Вихронрав огледа подобната на пещера стая. Листакът по пода беше на път да се превърне в хумус. Паяжините по тавана бяха напластени със сажди.