Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Какво би ми казал Генералът в този случай: „Ще ти се изпикая на гроба, слабандрак такъв!“ Това, или нещо подобно би казал Генералът. Сигурен съм!
Извинявай, Генерале! Като му причернее на човек, ги измисля едни… Няма да си пръсна черепа! Ние, селяните сме от спечена глина, а не от фъшкия.
Приятна изненада. Дежурен по гарнизон е бившият ми ротен от началното обучение. Построяваме се, той прави проверките и казва думите, които трябва да каже. Разпуска ни, после се доближава до мен:
— Ела в стаята ми след десетина минути.
След десетина минути съм в стаята му.
— Сядай. Няма да те питам как си, защото ми е ясно какво ти е…
— Какво да ми е? Да не са ме изгонили от армията, че да ми е мъчно? Добре съм…
Смее се. Този човек умее да се смее.
— Не допусках, че толкова ти е домиляла точно армията, ама карай… — После престава да се смее. — Това, че са те писали наряд, е кофти номер. Някой ти е вдигнал мерника. Оръжие, пет патрона… А един стига, за да стане беля… В такива случаи на човек му минават шантави мисли из главата. Твоята как е?
— Проветрих я в акациевата горичка. Имаше нещо такова, но вече е чиста и празна.
— Идеална глава за войник — смее се ротният. И отново ме гледа сериозно: — Защо ти трябваше да се захващаш с онзи? Не го ли знаеш каква смрад е?
— Не съм се захващал аз с него. Той се захвана с мен.
— А ти не успя да си удържиш устата затворена? Ако си толкова елементарно честолюбив, ще те подсетя, че има силово противопоставяне. Но има и възможност за поставяне на мокро сапунче на подходящо място. Зад гърба на противника, например. Мисли си с главата.
— Опитвам, но явно не винаги се получава. А има едно нещо, което не мога да разбера…
— Какво не можеш да разбереш?
— Ами, аз не съм герой. Не искам да си пъхам пръста там, където скърца вратата. Честно си признавам, понякога ме е страх… Защо така често ми падат камъни на главата? — откъсват се въпросите от устата ми. Защо ли занимавам човека с проблемите си? Пък и Генералът вече ми прави психотерапия по темата.
Офицерът ме гледа внимателно. Не бърза да ми отговори. После отново се усмихва. Някои хора са родени да се усмихват, за да правят на други хора добро точно с усмивката си.
— Ще се опитам да ти отговоря, но няма да ми се сърдиш… Може и да не съм прав във всичко, но…
— Колкото-толкова…
— Напорист си. Главата ти е дебела. Съзнаваш го или не, често изразяваш отношение за неща, за които не те питат. Основно прегрешение — позволяваш си лукса да имаш собствено мнение. А армията е особена институция…
— И не е пансион за благородни девици…
— Че не е пансион, се научава още на втория ден. В армията има подредба, субординация, основана на основен принцип: „Прав е по-старшият!“ А ти се опитваш непрекъснато да оспорваш това и онова. Имаш дарбата да печелиш врагове…
— Но приятелите ми са качествени — опитвам се да се защитя аз. Това звучи май като оправдание…
— Но пък са по-малко. Не мога да ти дам рецепта — поглежда ме внимателно ротният — как да се разминаваш с неприятностите. А и не е необходимо. Знам, че може да ти е черно пред очите, но това също е опит. Опит, който ще ти свърши работа. Сега просто трябва да се стегнеш, докато отгърми тая глупотевица.
— Нещо подобно ми каза още един човек — съгласявам се аз.
— Кой?
— Генералът. Искам да кажа…
— Онзи умник с големите мустаци, който запраши обратно към училището? Ориентиран е.
— Имам ориентирани приятели, а аз съм зле с ориентацията. Да можех да прихвана нещо от тях…
— Не ми се жали, тарикат! — отново се засмива ротният. — Знаеш, че ще се измъкнеш и от тази каша…
— Предпочитам да не бях попадал в нея — промърморвам умърлушено.
— Като не искаш да попадаш в кашата, събирай си ума. Обикновено има вариант за разминаване. Хайде, отивай да се оправяш, нали застъпваш пръв…
Ставам, отивам до вратата.
— Разрешете да…
— Чупката…
Можеш ли да ги разбереш тия военни. Ти му искаш разрешение по уставно правило, той ти казва „Чупката!“
Да имаше в армията повече такива капитани…
XIV. Краката на мухата
Ако следващите ми думи бъдат оформени във вид на самостоятелен разказ, той би трябвало да бъде озаглавен „Мухата“. Има ли някой, който да обича животинката муха? — Няма такъв? — Нормално. И аз не можех да допусна, че една муха може да ми окаже такава добра услуга, но ето, стана…
От следващата сутрин животът ми протича по вече познат сценарий. Майорът отново не разговаря с мен, а нарежда на сержанта. Сержантът, обладан от важността на мисията си, пъчи пилешки гърди и крещи с неподражаемия си фалцет разни работи. Нищо не обединява така двама души, както общата им ненавист към трети. А си е радост от Бога дадена, когато този човек ти е в ръцете и можеш да правиш с него каквото си искаш. В границите на Устава, разбира се. Но Уставът също проповядва свещената теория за подчинение на капризите, пардон — на заповедите на по-старшия.