Портрети на небесни тела

„Толкоз смърти съм видял досега — хлипаше конската му физиономия, — лично аз, дето се вика, таковънка… — й ей го, едно невинничко, заекващо от бой дете разтопи сърцето ми…“

О, така се бе разчувствувал, че пред мен и заради мен щеше всеки миг да подаде оставка от уморителната си служба, но щом му казах чие дете съм, очите му изсъхнаха. Забрави, че е плакал, попита ме хладно да не би да бъркам нещо.

— Почакай ме малко — каза и влезе в сградата.

Не беше малко. Върна се след повече от час с някакви хартийки в ръце:

— Честито, малкия. Ще се намерите най-сетне с баща си! Излязъл е от затвора още преди няколко години, но успях да открия новия му адрес.

И той ми каза името на едно малко градче в другия край на България, име, което побързах да забравя.

Тръгнах си по широката улица и чух онзи да ми подвиква:

— Хей, пари за път имаш ли?

— Да — казах му, макар че нямах нито стотинка.

Освен глада ме мъчеха този път и угризения — с писмото си, с фалшивото си самоубийство баща ми бе решил веднъж завинаги да скъса връзките си с мен, след като толкова години не бе ме потърсил. А през всичките тези години хора чужди и непознати са се грижили, хранили са ме, обличали са ме. Е, вярно — не са ме защищавали от тормоза, вярно, писали са ми двойки, но кой на тяхно място би писал повече на човек, който не иска да си отвори устата?

Бързах, доколкото позволяваха изранените ми крака, тичах към селцето и все си представях как е прибледняло от страхове по мен грапавото червено лице на директора Стоев, как кърши ръце преподавателят по история Лимонов, как… Да, тези хора тънеха в тревоги, породени от изчезването ми, докато аз волно се придвижвах през гори и поля. Решил бях, още щом се върна в пансиона — ще лепна лице върху гърдите им и въпреки заекването, ще им разкажа за късната си обич към тях. Ако трябва, ще им целуна ръце, ще ги моля за прошка, дано ми простят за безсънните нощи, които им е докарало на главата моето изчезване. Оградата на приюта ми се видя като врата към рая. Окрилен от желанието да се отплатя, макар и с думи само, макар и със заекващи признания, летях към корпуса на възпитателите.

Стоев и Лимонов седяха на пейчицата пред входа и пушеха. Не бях ги виждал досега да пушат. От грижа по мен ще е, казах си.

Намислих първото изречение, изскочих от храстите, отворих уста.

Първи ме зърна Стоев:

— Ама че си окъсан! Нали още вчера ти казах да си зашиеш копчетата. Това тук е пансион!

— Небрежният навсякъде е небрежен — рече Лимонов, — имахме навремето в нашия взвод един добруджанец, въобще не се дезодорираше…

Потънах отново в храстите. Гледах към слънцето, което едва се промъкваше до мен, опитвах се нещо да оправдая, но все не успявах. Бях започнал да заеквам и в мисленето си. Бълбуках от чувства, но опитвах ли се да ги наредя в мисъл — нищо не ставаше.

Минаваха дни, а не се поправях. Постепенно се отучвах да мисля. Другите не забелязваха това. Когато мълчащият започне да не мисли, това не се забелязва.