Господарката на езерото (том 1)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-465-9
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 1)». Краткое содержание книги:
Възцарилата се тишина се нарушаваше само от шумоленето на плъзгащите се книги и прелистващите се страници.
„Какво да правя? — мислеше си Фрингила, докато с лениви движения на дланите докосваше бузите на Гералт и твърдия ръб на «Размисли за природата на нещата». — Да му предложа аз? Или да чакам той да ми предложи? Само да не си помисли, че съм свенлива… или нескромна… И как да се държа, ако ми предложи той?“
— Да отидем и да потърсим някакво легло — предложи малко хрипливо вещерът. — Не бива да се отнасяме така с книгите.
„Тогава намерихме легло — мислеше си Гералт, докато яздеше Плотка в галоп по парковата алея. — Леглото в нейната стая, нейната спалня. Любихме се като безумни — ненаситно, жадно, сякаш след години въздържание и сякаш отново сме заплашени от години въздържание. Говорехме си много неща. Говорехме си тривиални истини. Говорехме си прекрасни лъжи. Но не си ги казвахме, за да се лъжем.“
Възбуден от галопа, той насочи Плотка право към обсипаната със сняг розова леха и накара кобилата да я прескочи.
„Любехме се. И разговаряхме. И лъжите ни бяха все по-лъжливи.
Два месеца. От октомври до Юле.
Два месеца бясна, жадна, безумна любов.“
Подковите на Плотка задрънчаха по дворните плочки на двореца Боклер.
Премина по коридорите бързо и безшумно. Никой не го видя, никой не го чу. Нито стражите с алебарди, убиващи скуката на дежурството с приказки и клюки, нито дремещите лакеи и пажове. Не потрепнаха дори огънчетата на свещите, когато той преминаваше покрай канделабрите.
Приближи се до дворцовата кухня. Но не влезе там. Не се присъедини към компанията, която се разправяше вътре с бъчонка вино и някакво печено ястие. Постоя в тъмнината и послуша.
Говореше Ангулеме.
— Това е някакво омагьосано място, мамка му, целият Тусент. Някакво проклятие виси над цялата долина. Да не говорим за замъка. Чудех се на Лютичето, чудех се на вещера, но сега и самата мен сякаш нещо ме държи в долината… Пфу, улових се, че… О, какво да ви разправям. Казвам ви, трябва да се махаме оттук. Колкото се може по-бързо.
— Кажи го на Гералт — промърмори Милва. — На него му го кажи.
— Да, поговори с него — каза Кахир саркастично. — В една от кратките минути, когато можеш да го хванеш. В моментите между двете неща, с които се занимава непрекъснато от два месеца, за да забрави.
— Ти самият — изсумтя Ангулеме — можеш да бъдеш хванат само в парка, където играеш серсо с баронесите. Да, целият Тусент е омагьосано място. Регис изчезва някъде нощем, лелката си има сипаничавия барон…
— Млъкни, сополанке! И престани да ме наричаш лелка!
— Хайде, хайде! — намеси се помирително Регис. — Момичета, престанете. Милва, Ангулеме. Нека има съгласие. Съгласието гради, несъгласието руши. Както казва Нейна милост принцеса Лютичева, владетелката на тази страна, двореца, хляба, сланината и краставичките. Да налея ли на още някого?
Милва тежко въздъхна.
— Твърде дълго се застояхме тук. Казвам ви, твърде дълго седим тук в бездействие. Оглупяваме заради това.
— Добре казано — рече Кахир. — Много добре казано.
Гералт внимателно се отдалечи. Безшумно. Като прилеп.
Премина бързо и безшумно по коридорите. Никой не го видя, никой не го чу. Нито стражите, нито лакеите, нито пажовете. Не потрепнаха дори огънчетата на свещите, когато преминаваше покрай канделабрите. Плъховете го чуваха, надигаха мустакатите си муцунки и застиваха. Но не се плашеха. Познаваха го.
Той често идваше тук.
В спалнята витаеше аромат на очарование и вълшебство, амбра, рози и женски сън. Но Фрингила не спеше.
Тя беше приседнала върху леглото, отметнала одеялото, и само с вида си го омагьосваше и завладяваше.
— Най-накрая си тук — каза тя, протягайки се. — Ти ужасно ме пренебрегваш, вещерю. Събличай се и бързо ела тук. Много, много бързо.
Тя премина бързо през коридорите. Никой не я видя, никой не я чу. Нито стражите, лениво сплетничещи на постовете си, нито дремещите лакеи и пажове. Не потрепнаха дори огънчетата на свещите, когато преминаваше покрай канделабрите. Плъховете я чуваха. Надигаха мустакатите си муцунки, застиваха, следяха я с черните мъниста на очите си. Но не се плашеха. Познаваха я.