20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Аз се подчинявам винаги, госпожо — отговори Арамис, — когато ми заповядват с такъв сладък глас.
И той целуна нежно ръката й.
— Ах! — извика кавалерът със сладкия глас.
— Какво има? — попита Арамис.
— Но не виждате ли, че вятърът ми отнесе шапката?
Арамис се спусна след отлетялата шапка. Д’Артанян се възползува от случая и намери по-рядко място в плета, през което можеше да разгледа съмнителния кавалер. Точно в тоя миг луната, може би също тъй любопитна като офицера, излизаше иззад един облак и при нейната нескромна светлина д’Артанян позна големите сини очи, златната коса и благородната глава на херцогиня дьо Лонгвил.
Арамис се върна засмян с шапка на глава и с друга в ръката и двамата продължиха пътя си към йезуитския манастир.
— Добре! — каза д’Артанян, като стана и изтупа коляното си. — Сега си ми в ръцете: ти си фрондьор и любовник на госпожа дьо Лонгвил.
XII. ГОСПОДИН ПОРТОС ДЮ ВАЛОН ДЬО ВРАСЬО ДЬО ПИЕРФОН
Благодарение на сведенията, получени от Арамис, д’Артанян, който знаеше вече, че семенното име на Портос с дю Валон, узна сега, че се казваше още дьо Брасьо, по името на имението, което владееше, и че заради това имение води дела срещу Ноайонския епископ.
Следователно той трябваше да търси това имение в околностите на Ноайон, тоест на границата между Илдьо-Франс и Пикардия.
Той начерта бързо пътя си: ще иде до Дамартен, където пътят се разклонява — единият път води към Соасон, а другият към Компиен; там ще запита за имението дьо Брасьо и според отговора ще тръгне направо или ще завие наляво.
Планше, който още не се беше успокоил съвсем относно положението си, обяви, че ще отиде с д’Артанян дори накрай света независимо от това, дали ще тръгне направо или наляво. Само помоли стария си господар да тръгнат вечерта, тъй като на тъмно беше по-безопасно. Тогава д’Артанян му предложи да предупреди жена си, за да не се тревожа поне за него; но Планше отговори с голяма прозорливост, че той е сигурен, че жена му съвсем няма да умре от безпокойство, ако не знае де е той, докато той, Планше, като знаеше дългия й език, щеше да умре от безпокойство, ако тя знае.
Тия доводи се видяха толкова уважителни на д’Артанян, че той не настоя повече и към осем часа вечерта, когато мъглата по улиците започваше да се сгъстява, той тръгна от странноприемницата „Козичка“ и последван от Планше, излезе от столицата през арката Сен Дени.
Посред нощ двамата пътници бяха в Дамартен.
Беше много късно, за да разпитват. Съдържателят на „Лебед на кръста“ вече спеше. Д’Артанян отложи това за следния ден.
На другия ден повика съдържателя. Той беше от тия хитри нормандци, които не казват нито да, нито не, като мислят, че ще се изложат, ако отговорят направо на зададения им въпрос; д’Артанян само предположи, че трябва да върви направо, и тръгна отново на път въз основа на това твърде двусмислено сведение. В девет часа сутринта той пристигна в Нантьой; там се спря, за да закуси.
Тоя път съдържателят беше откровен и добър пикардиец; когато узна, че Планше му е земляк, той му даде без никакви мъчнотии исканите сведения. Имението Брасьо беше на няколко левги от Вале Котре.
Д’Артанян познаваше Вале Котре, защото два-три пъти беше придружавал двора дотам — по онова време Вале Котре бе кралска резиденция. Той тръгна за тоя град и отседна, както винаги, в странноприемницата „Златен делфин“.
Там събра изчерпателни сведения. Казаха му, че имението Брасьо е на четири левги от града, но че не там трябваше да търси Портос. Действително Портос имаше разправия с Ноайонския епископ относно имението Пнерфон, което граничеше с неговото, но като му омръзнаха всички тия съдебни разправии, от които не разбираше нищо, за да свърши с тях, купи Пнерфон и прибави името му към предишните си имена. Сега той се наричаше дю Валон дьо Брасьор дьо Пяерфов п живееше в новото си имение. По липса на друга слава Поргос се стремеше очевидно към славата на маркиз дьо Карабас.
Трябваше да се почака отново до следния ден: конете бяха изминали тоя ден десет левги и бяха уморени. Наистина можеше да се вземат други, но пътят минаваше през голяма гора, а Планше, както знаен, не обичаше горите нощем.
Планше не обичаше и друго нещо, а именно да тръгва на път с празен стомах: ето защо, когато д’Артанян се събуди, закуската стоеше вече на масата. Нямаше как да се оплаче човек от такова внимание. Затова д’Артанян седна край масата; от само себе си се разбира, че като пое отново старите си задължения, Планше си възвърна старата покорност и не се срамуваше да яде остатъците от храната на д’Артанян, също както госпожа дьо Мотвил и госпожа дьо Фаржи не се срамуваха да ядат остатъците от масата на Ана Австрийска.