20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
И така те не можеха да тръгнат по-рано от осем часа. Невъзможно беше да сбъркат: трябваше да вървят по пътя от Биле Котре за Компиен и след като излязат от гората, да завият надясно.
Беше хубаво пролетно утро; птиците пееха по големите дървета, широки слънчеви лъчи се спускаха между клоните и приличаха на завеси от златна прозрачна тъкан.
На други места светлината едва проникваше през плътния свод от листа и стъблата на старите дъбове, по които при приближаването на пътниците се катереха бързо пъргавите катерици, тънеха в мрак. Утринният въздух ухаеше на треви, цветя и листа, от което душата изпитваше наслада. Д’Артанян, на когото беше омръзнало зловонието на Париж, си каза, че човек с три владелчески имена, нанизани едно до друго, трябва да бъде много щастлив в такъв рай; после поклати глава и си каза: „Ако аз бях Портос и д’Артанян дойдеше при мене с предложението, с което аз отивам при него, зная какво бих отговорил на д’Артанян“.
А пък Планше не мислеше за нищо, като се наслаждаваше на сития си търбух.
В окрайнината на гората д’Артанян забеляза посочения му път, а в края на пътя — кулите на един огромен феодален замък.
— Охо! — промърмори той. — Струва ми се, че тоя замък принадлежеше на старинния орлеански род. Дали Портос не е влязъл в преговори с херцог дьо Лонгвил?
— Бога ми, господине, това се казва добре поддържано имение — забеляза Планше. — И ако то принадлежи на господин Портос, ще го поздравя за това.
— Дявол да го вземе — каза д’Артанян, — недей го нарича Портос, нито дори дю Валон; наричай го дьо Брасьо или дьо Ииерфон. Иначе ще пропадне мисията НИ.
Колкото се приближаваше към замъка, който беше привлякъл най-напред погледа му, толкова повече д’Артанян се убеждаваше, че приятелят му не може да живее тук. Кулите, макар и масивни и като че ли вчера построени, бяха отворени и сякаш изтърбушени. Би казал човек, че някой великан ги е сякъл с брадва.
В края на пътя пред д’Артанян се откри великолепна долина, в дъното на която спеше малко прелестно езеро; над него бяха разхвърлени туктаме няколко скромни къщички със сламени и керемидени покриви, които сякаш признаваха за върховен господар един красив замък с ветропоказатели, построени в началото на царуването на Анри IV.
Тоя път д’Артанян не се усъмни, че пред него е жилището на Портос.
Пътят водеше право към тоя красив замък, който в сравнение със своя дядо, замъка на височината, беше същото, каквото с коггге от свитата на херцог д’Аншен п сравнение с железен рицар от времето на Шарл VII. Д’Артанян подкара коня си в тръс. Планше се постара да не изостава.
След десет минути д’Артанян навлезе в алея от два реда красиви тополи. Тя стигаше до желязна ограда, остриетата в напречните железа на която бяха позлатени. Насред алеята се виждаше някакъв мъж с господарски вид, облечен в зелено и позлатен като оградата, възседнал охранен жребец. От дясната и лявата му страна стояха двама слуги с галони по всички шевове; пред него тълпа от сиромаси му се кланяше раболепно.
— А, дали това не е владетелят дю Валон дьо Брасьо дьо Пиерфон? — си каза д’Артанян. — Боже мой, колко се е сгърчил, откак не се нарича вече Портос!
— Не може да бъде той — рече Планше, като отговори на това, което си каза.д’Артанян. — Господин Портос беше почти шест фута висок, а тоя е най-много пет.
— Но на тоя господин му се кланят много ниско. Като каза това, д’Артанян се упъти към жребеца, важния човек и слугите. Колкото повече се приближаваше, толкова повече му се струваше, че вижда познати черти.
— Господи Исусе! — извика Планше, който също като че ли го позна. — Господине, възможно ли е да е той?
При тия думи човекът на коня се обърна бавно и с вид на благородник; двамата пътници видяха в целия им блясък кръглите очи, пълното червендалесто лице и красноречивата усмивка на Мускетон.
Наистина това беше Мускетон, много дебел, пращящ от здраве и доволство. Като позна д’Артанян, той — обратно на лицемера Базен — се смъкна от коня и се приближи с шапка в ръка към офицера; и ето тълпата се обърна с поклон към това ново светило, което затъмни старото.
— Господин д’Артанян! Господин д’Артанян! — повтаряше с грамадните си бузи Мускетон, като сияеше от радост. — Господин д’АрТанЯн О, как ще се зарадва моя владетел и господар дю Валон дьо Брасьо дьо Пнерфон.
— Милият Мускетон! Значи господарят ти е тук?
— Вие сте в неговите владения.
— Но колко си разхубавял, колко си напълнял, разцъфтял! — продължаваше д’Артанян, като изброяваше неуморно благотворните промени у някогашния гладник.