20 години по-късно

— И така значи, решено — рече д’Артанян, — моето предложение не ви харесва?

— Напротив, то щеше да ми харесва много, ако бях като другите, но, повтарям ви, аз целият се състоя от противоречия: това, което мразя днес, ще го обожавам утре, и обратното. Добре виждате, че не мога да се обвържа като вас например; вие сте човек с определени възгледи.

„Лъжеш, преструвачо — си каза д’Артанян, — напротив, само ти знаеш да си избереш цел и да вървиш сляпо към нея.“

— Значи сбогом, мили мой — продължи Арамис, — и благодаря за добрите намерения, а особено за приятните спомени, които присъствието ви събуди у мене.

Те се прегърнаха. Планше седеше вече на коня. Д’Артанян скочи също на седлото, после те си стиснаха още веднъж ръцете. Конниците пришпориха конете и се отдалечиха по посока на Париж.

Арамис остана прав н неподвижен насред пътя, докато те се изгубиха от погледа.

Но като изминаха дзеста крачки, д’Артанян изведнъж се спря, скочи на земята, хвърли поводите на Планше, извади от кобурите пистолетите си и ги затъкна на пояса си.

— Какво има? — попита Планше уплашен.

— Нищо — отговори д’Артанян, — но колкото и да е хитър, той няма да ме надхитри. Остани тук и не мърдай; само застани отстрани на пътя и ме чакай.

С тия думи д’Артанян прескочи рова край пътя и се спусна пред полето, за да заобиколи селото. Между къщата, в която живееше госпожа дьо Лонгвил, и йезуитския манастир той беше забелязал пусто пространство, заградено само с плет.

Преди един час може би той щеше да намери мъчно тоя плет, но сега беше изгряла луната и макар че от време на време я закриваха облаци, все пак бе достатъчно светло, за да се намери пътят.

Д’Артанян стигна до плета и се скри зад него. Като минаваше пред къщата, в която се разигра описаната от нас сцена, той забеляза, че същият прозорец е осветен отново; той се убеди от това, че Арамис още не се е зърнал у дома си, а когато се върне, няма да бъде сам.

Действително след една минута чу приближаващи се стъпки и като че ли чу заглушени гласове.

Стъпките се спряха.

Д’Артанян застана на едното коляно, като търсеше най-гъстата част на плета, за да се скрие.

Изведнъж за голямо негово учудване се появиха двама мъже; но скоро учудването му изчезна:; той чу нежен, мелодичен глас. Единият от мъжете беше жена в мъжки дрехи.

— Бъдете спокоен, мили Рене — казваше нежният глас, — това няма да се повтори вече; аз открих нещо като подземен проход под улицата: достатъчно ще бъде да повдигнем една от плочите пред вратата — и изходът е открит за вас.

— О, кълна ви се, принцесо — отговори другият глас, в който л’Артанян позна гласа на Арамис, — че ако вашето добро име не зависеше от всички тия предпазни мерки и че ако рискувах само живота си …

— Да, аз зная, че сте храбър и смел като светски човек: но вие не принадлежите само на мене, вие принадлежите на цялата ни партия. Бъдете предпазлив, бъдете благоразумен.

— Аз се подчинявам винаги, госпожо — отговори Арамис, — когато ми заповядват с такъв сладък глас.

И той целуна нежно ръката й.

— Ах! — извика кавалерът със сладкия глас.

— Какво има? — попита Арамис.

— Но не виждате ли, че вятърът ми отнесе шапката?

Арамис се спусна след отлетялата шапка. Д’Артанян се възползува от случая и намери по-рядко място в плета, през което можеше да разгледа съмнителния кавалер. Точно в тоя миг луната, може би също тъй любопитна като офицера, излизаше иззад един облак и при нейната нескромна светлина д’Артанян позна големите сини очи, златната коса и благородната глава на херцогиня дьо Лонгвил.

Арамис се върна засмян с шапка на глава и с друга в ръката и двамата продължиха пътя си към йезуитския манастир.

— Добре! — каза д’Артанян, като стана и изтупа коляното си. — Сега си ми в ръцете: ти си фрондьор и любовник на госпожа дьо Лонгвил.