През дивия Кюрдистан

— Стойте! Кои сте вие? — попита ме той. Посочих бюлюк емини.

— Не виждаш ли, че с нас е войникът на султана! Той ще ти отговори.

— Теб питам, не него!

— Махай се от пътя ми!

При тези думи вдигнах коня си на задните крака, той направи скок и мъжът се просна на земята. Мохамед последва примера ми и ние се отдалечихме. Зад нас се чуваха ругатните на арнаутите и башибозука, който спореше с тях. Срещнахме мъж, облечен в дълъг кафтан и със стар тюрбан на главата.

— Кой си ти? — го попитах.

— Господарю, аз съм йехуди[19]. Какво ще ми заповядаш?

— Знаеш ли къде живее мютеселимът[20]?

— Да, господарю.

— Води ни в неговия сарай!

Мъжът ни поведе през улички и пазарчета, които изглеждаха твърде запуснати.

Важното гранично укрепление беше много занемарено. По улиците и магазините не се виждаше жива душа. Срещахме малко хора и всички, които виждахме, имаха болнав, потиснат вид. Те бяха свидетелство за нездравословния климат на този град.

По външния си вид сараят ни най-малко можеше да се нарече дворец. Той наподобяваше поизкърпена развалина. Пред вра тата й дори не се виждаше и стража. Слязохме от конете и ги оставихме при Халеф, кюрда и бюлюк емини, който междувременно ни беше настигнал. След като евреинът получи бакшиш, за който възторжено благодари, влязохме вътре.

Едва след като прекосихме няколко коридора, срещнахме забързан мъж, който, като ни видя, забави походката си.

— Кои сте вие? Какво правите тук? — запита гневно той.

— Смени тона, иначе ще ти покажа какво значи да си учтив!

Ти кой си?

— Аз съм пазачът на този дворец.

— Може ли да говорим с мютеселима?

— Не.

— Къде е Исмаил бей?

— Замина.

— Значи е тук и си гледа кефа.

— Ти ли ще му заповядаш какво да прави?

— Не, но на теб заповядвам да ми кажеш истината!

— Кой си ти, че си позволяваш да говориш така с мен? Не си ли неверник? Осмелил си се да влезеш с кучето си в двореца на командващия!.

До мен беше Доян и ни наблюдаваше, ка то че ли само чакаше знак, за да се хвърли върху пазача.

— Постави постове пред вратата — извиках на турчина. — Тогава никой няма да влезе без разрешение. Кога мога да говоря с мютеселима?

— Когато се свечери.

— Добре. Кажи му, че ще дойда!

— И ако ме запита кой си?

— Ще му кажеш, че съм приятел на мютесарифа от Мосул.

Мъжът се смути. Ние обаче си тръгнахме. Възседнахме отново конете, за да си потърсим подслон. Не беше трудно да намерим, защото забелязахме, че много от домовете са празни, но нямах намерение да отседна в каква да е къща. Докато яздехме покрай тях и ги оглеждахме, срещу нас се зададе човек с войнствена осанка. Той крачеше самоуверено като някой надут петел. Кадифената му жилетка и панталоните бяха със златно везмо, а оръжията му струваха цяло състояние. Той се спря встрани от нас и с лице на познавач важно огледа врания ми кон. Спрях и го поздравих:

— Селям!

— Алейкюм! — отговори той гордо, кимвайки с глава.