През дебрите на Балкана

— Не ми се става пак — каза той. — Виждам, че си от хората, които имат кибрит.

— По какво позна?

— По цялото ти облекло. Ти си богат.

Ако беше казал: «Ти си по-богат от мен», щеше да е прав. Бръкнах в джоба си и извадих дузина восъчни клечици, една от които му дадох. Той учудено я разгледа и каза:

— Но тя не е дървена?

— Не. Не обичам направените от одун[9].

— Но това е само восък?

— Да, позна.

— А вътре има фитил, нали?

— Естествено!

— Мюдшюпатли, чок аджаиб! (Чудесно, изключително!) Свещ за палене на тютюн! Още не съм виждал подобно нещо. Не искаш ли да ми подариш цялото пакетче?

Не е за вярване какво впечатление могат да направят понякога такива дреболии. И понеже в подобни ситуации е добре да се използва открилата се възможност, отговорих:

— Тези клечици са ми много скъпи. Може би ще ти ги подаря, ако съм доволен от изхода на разговора ни.

— Хайде тогава да започваме. Първо обаче трябва да си запаля лулата!

Щом това стана, забелязах, че тютюнът, който пушеше, съвсем не беше лош. Сигурно се бе сдобил с него по не особено легален начин.

— Така, сега вече можем да говорим — каза той. — Вероятно първо ще ми кажеш кой си.

— Естествено. Все пак трябва да знаеш с кого разговаряш. Но може би ще е по-добре, ако ти кажа името си малко по-късно.

— Защо?

— Работата, по която ще говоря с теб, не е обикновена. За нея се изискват хитрост и дискретност, а аз не знам дали ти притежаваш тези две дарби.

— А, вече знам кой си!

— Кой съм?

— Занимаваш се с тайна търговия.

— Хм! Може би не си на съвсем погрешна следа. Имам за продан стока, която е много скъпа, но въпреки това аз ще я продам евтино.

— Каква е?

— Килими!

— Ах, килими! Това е хубава стока. Но какви са килимите?

— Истинска стока от Смирна.

— Аллах! Колко са?

— Към сто.

— Как ги продаваш?

— На едро. Искам за всяка бройка по трийсет пиастъра. Той извади лулата от устата си, сложи я до себе си на земята, плесна с ръце и попита:

— Трийсет пиастъра? Наистина ли трийсет?

— Не повече!

— За истински смирненски килими?

— Да!

— Мога ли да ги видя?

— Разбира се, че купувачът първо трябва да ги види!

— Къде са?

— Наистина ли мислиш, че ще ти кажа, преди да разбера дали купувачът е сигурен човек?

— Много си предпазлив. Поне ми кажи дали мястото, където се намират, е далеч оттук.

— Не е.

— Освен това трябва да ми кажеш как стана така, че се обръщаш тъкмо към мен.

— Ти си известен бояджия, значи си познавач и можеш да прецениш дали цветовете на стоката са истински.

— Това е вярно — каза той поласкан.

— Затова идвам при теб! Разбира се, не мисля, че ще купиш килимите, но сигурно познаваш някого другиго, който е готов да направи една толкова сполучлива сделка.