През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— Правилно си предположил.
— Значи познаваш такъв купувач?
— Познавам един.
— Който може да плати в брой?
— Такива сделки обикновено се правят на кредит.
— Но не и аз. Стоката е хубава и евтина, но парите се плащат в брой. Тогава и двете страни са доволни: и купувачът, и продавачът.
— Да, човекът може да плати.
— Приятно ми е да чуя това. Кой е той?
— Майстор на оръжия.
— О, не!
— Защо?
— Един майстор на оръжия никога няма да купи такова голямо количество килими.
— Този обаче ще го направи. Той има и кафене и знае как да продаде стоката на някой друг.
— Къде живее?
— В Исмилан.
— Не ми харесва, че е толкова далече.
— Няма значение. Днес или утре той ще дойде при мен.
— Не мога да чакам до утре.
— Защо?
— Би могъл да се сетиш!
— Не, не мога.
— Щом продавам скъпа стока толкова евтино, сигурно случаят е по-особен.
— Хм! Така е наистина!
— Трябва да я продам по най-бързия начин, иначе мога да я изгубя.
— Да не би да те следят?
Казвайки това, той намигна, дяволито ме погледна и направи с ръце движения, наподобяващи хващане, залавяне, тоест арестуване.
— Не. Не е това. Никой не подозира какви намерения имам, но стоката се намира на много несигурно място.
— Премести я оттам!
— Това трябва да направи купувачът.
— Толкова ли е неблагонадежден човекът, при когото си ги оставил?
— Не са при никакъв човек.
— Не са ли? Ами къде са тогава?
— Насред полето.
— Аллах е велик! Как ти хрумна тази идея?
— Не на мен, а на другиго е хрумнала.
— Но ти си дал позволението си?
— Не съм. Никога не би ми дошло наум да съхранявам толкова лекомислено подобна стока.
— Изобщо не те разбирам.
— Ще ти го поверя под секрет. Правиш ми впечатление на човек, който не би предал някого.
— Никога, никога не бих го направил!
— Добре, добре. Вярвам ти. Разбираш, че трийсет пиастъра са много малко, нали?
— Хм! Все още не бих могъл да кажа. Не съм видял килимите.
— Казвам ти, че е малко, направо нищожно. Никой не продава толкова евтино.
— Сигурно си ги взел на още по-ниска цена!
— Естествено! Разбира се от само себе си.
— Колко даде?
— Виж, този въпрос е много умен. Никой продавач няма да ти каже колко печели всъщност. Но както вече си забелязал, искам да бъда откровен с теб.
— Е, колко печелиш?
— Трийсет пиастъра, само трийсет пиастъра. Той ме погледна смаяно и попита:
— От цялото количество ли?
— Как можеш да си помислиш подобно нещо! Не съм чак толкова глупав, та да се задоволя с такава нищожна сума! Не, толкова печеля от всеки килим.
— Но това е невъзможно!
— Защо?
— Продаваш един килим за трийсет пиастъра и същевременно получаваш също толкова печалба?
— Така е.
— Значи тогава някой ти е подарил стоката.
— Никой не прави подобни неща.
— Умът ми не го побира!
— Не си блъскай главата! И моят ум не би го разбрал. Не съм купил килимите, не са ми подарени, а ги намерих.
— Намерил си ги? — извика той.
— Да.
— Кога?
— Не е важно.
— Но къде?
— Наблизо.
Той здравата се изплаши. Започна да преглъща и с видимо усилие попита:
— Тук наблизо ли? Нима е възможно?
— Разбира се! Нали ти го казвам!
— Мога ли да узная къде е това място?
— Познаваш ли пътя оттук за Кошикавак?
— Естествено!
— Минава се покрай едни храсти. Щом ги отминеш и завиеш надясно, се стига до една падина, която изглежда съвсем недостъпна, защото е обградена от много гъсти трънаци. Това е мястото. Там са килимите.
Той приличаше на препариран. Не помръдваше. Само гърдите му се движеха неспокойно. Сякаш не му стигаше въздухът. Накрая от устата му се чу хъркащ звук:
— Господарю, това е невероятно!
— Да, кой би повярвал, че могат да се намерят цял куп килими насред полето. Но тук вали толкова рядко, а тъкмо сега е сушав период, така че стоката няма да пострада от времето.
— Но не и от хората!
— Как така?
— Лесно би могла да бъде открита!
— О, не. Вие тук сте като децата. И до днес правите само това, което сте правили вчера и изобщо по-рано. Не искате да научавате повече от това, което вече знаете. Падината винаги е била смятана за недостъпна и едва ли би хрумнало на някого да проверява дали наистина е така. Пък и бодлите причиняват болка.
— А ти как стигна дотам?
— С коня си. Знаеш, че човек не винаги може да озапти животното си. То просто хуква напред и ето, че си попаднал сред тръните.