През дебрите на Балкана

— Аллах е велик! Как ти хрумна тази идея?

— Не на мен, а на другиго е хрумнала.

— Но ти си дал позволението си?

— Не съм. Никога не би ми дошло наум да съхранявам толкова лекомислено подобна стока.

— Изобщо не те разбирам.

— Ще ти го поверя под секрет. Правиш ми впечатление на човек, който не би предал някого.

— Никога, никога не бих го направил!

— Добре, добре. Вярвам ти. Разбираш, че трийсет пиастъра са много малко, нали?

— Хм! Все още не бих могъл да кажа. Не съм видял килимите.

— Казвам ти, че е малко, направо нищожно. Никой не продава толкова евтино.

— Сигурно си ги взел на още по-ниска цена!

— Естествено! Разбира се от само себе си.

— Колко даде?

— Виж, този въпрос е много умен. Никой продавач няма да ти каже колко печели всъщност. Но както вече си забелязал, искам да бъда откровен с теб.

— Е, колко печелиш?

— Трийсет пиастъра, само трийсет пиастъра. Той ме погледна смаяно и попита:

— От цялото количество ли?

— Как можеш да си помислиш подобно нещо! Не съм чак толкова глупав, та да се задоволя с такава нищожна сума! Не, толкова печеля от всеки килим.

— Но това е невъзможно!

— Защо?

— Продаваш един килим за трийсет пиастъра и същевременно получаваш също толкова печалба?

— Така е.

— Значи тогава някой ти е подарил стоката.

— Никой не прави подобни неща.

— Умът ми не го побира!

— Не си блъскай главата! И моят ум не би го разбрал. Не съм купил килимите, не са ми подарени, а ги намерих.

— Намерил си ги? — извика той.

— Да.

— Кога?

— Не е важно.

— Но къде?

— Наблизо.

Той здравата се изплаши. Започна да преглъща и с видимо усилие попита:

— Тук наблизо ли? Нима е възможно?

— Разбира се! Нали ти го казвам!

— Мога ли да узная къде е това място?

— Познаваш ли пътя оттук за Кошикавак?

— Естествено!

— Минава се покрай едни храсти. Щом ги отминеш и завиеш надясно, се стига до една падина, която изглежда съвсем недостъпна, защото е обградена от много гъсти трънаци. Това е мястото. Там са килимите.

Той приличаше на препариран. Не помръдваше. Само гърдите му се движеха неспокойно. Сякаш не му стигаше въздухът. Накрая от устата му се чу хъркащ звук:

— Господарю, това е невероятно!

— Да, кой би повярвал, че могат да се намерят цял куп килими насред полето. Но тук вали толкова рядко, а тъкмо сега е сушав период, така че стоката няма да пострада от времето.

— Но не и от хората!

— Как така?

— Лесно би могла да бъде открита!

— О, не. Вие тук сте като децата. И до днес правите само това, което сте правили вчера и изобщо по-рано. Не искате да научавате повече от това, което вече знаете. Падината винаги е била смятана за недостъпна и едва ли би хрумнало на някого да проверява дали наистина е така. Пък и бодлите причиняват болка.

— А ти как стигна дотам?

— С коня си. Знаеш, че човек не винаги може да озапти животното си. То просто хуква напред и ето, че си попаднал сред тръните.