През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— Ланети! Ланети вакаа! (По дяволите. Проклета случайност!) — извика той.
— Защо? — попитах аз учудено. — Ядосваш се, че съм направил това откритие?
— Не, о не! Само си мислех колко ще е неприятно за човека, на когото е стоката.
— Ами да беше я скрил по-добре!
— Но, господарю, как ти дойде наум да продадеш килимите?
— Не е ли най-изгодното нещо, което мога да направя?
— За теб — да. Но твоя ли е стоката?
— Естествено! Нали аз я намерих?
— Това не е основание, за да я смяташ за своя собственост. Трябва да я оставиш на притежателя й.
— Нека тогава да ми се обади! Но едва ли ще го направи.
— Той ще си я вземе.
— Той или някой друг. Много лесно може да хрумне на някого, който е по-умен от мен, да ги изнесе оттам! Не, ще ги продам.
Той се бе съвзел от шока и вълнението му постепенно взе превес.
— Съветвам те да не правиш това! — каза той. — Законният им притежател ще се погрижи да не загуби собствеността си. Ще се превърнеш в крадец, а не ми приличаш на такъв.
— Така ли? Хм! Сигурно имаш право. Употреби тази дума в подходящия момент. Наистина не искам да ставам крадец.
— Значи ще оставиш килимите?
— Да.
— Обещаваш ли ми?
— Защо на теб? Твои ли са?
— Не, но не бих искал да обременяваш душата си с грях.
— Ти си честен човек. Мислиш ми доброто!
— Да. И така, обещай ми, като ми подадеш ръка, че няма да посягаш на килимите!
— Добре! Ще изпълня желанието ти. Ето ти ръката ми! Той стисна десницата ми, въздъхна облекчено и вземайки лулата си, каза:
— Слава на Аллаха! Отклоних те от пътя на греха. Обаче ми изгасна тютюнът. Дай ми още една клечка!
— Ето, вземи! Радвам се, че ме върна към пътя на добродетелта. Изкушението беше голямо. Трябва да се погрижим да не пострада някой друг.
— Как смяташ да го направиш?
— Ще съобщя за находката.
— Аллах, Аллах! На кого?
— На властите.
— Той бързо хвърли запалената наново лула, замаха тревожно с ръце и каза:
— О, това изобщо не е необходимо!
— Напротив! Ще отида при кехаята. Той ще конфискува килимите.
— Какво говориш? Притежателят им ще си ги прибере!
— Това не може да промени решението ми. Мой дълг е да съобщя.
— В никакъв случай! Това не те засяга!
— Засяга ме, и то много. Който открие престъпление, трябва да съобщи за него.
— Нима тук става дума за престъпление?
— Никой честен човек не крие това, което притежава, в земята. Освен това нямам представа за кого са предназначени килимите.
— Лъжеш се!
— Напротив, убеден съм, че постъпвам правилно.
— Кой би могъл да бъде този човек?
— Същият, когото преди това ти ми посочи като купувач.
— Имаш предвид майстора на оръжие ли?
— Да.
— О, той няма нищо общо с тази работа! Познаваш ли го?
— Не, никога не съм го виждал.
— Как би могъл да го заподозреш в подобно нещо? Аз дори не съм ти казал името му.
— Знам го. Казва се Деселим.
— Деселим ли? Нямам предвид него. Не познавам човек с такова име.
— Сигурно не познаваш и никой, който се казва Пимоза?
— Пимоза ли? О, познавам го!
— Откъде е?
— Сърбин от Лопатица на Ибър е. Къде се запозна с него?
— По-късно ще ти кажа. Посещава ли те понякога?
— Да.
— Бил ли е скоро при теб?
— Не.
— Знаеш ли къде е бил?
— Не.
— Хм! Бил ли си неотдавна в Мандра и Болджибак?
Сега лицето му прие изражение, доста по-различно от предишното. Беше типична лисича физиономия. Този шишко беше опасен човек. В погледа му проблесна разбиране. Той каза:
— Ще ти кажа истината: бях там, а и Пимоза също. Погледът, с който сега ме гледаше, беше направо триумфиращ.
Аз обаче равнодушно сложих ръка на рамото му и смеейки се, му казах:
— Добре го изигра, Бошак, стара лисицо!
— Добре ли? Какво искаш да кажеш?
— Ти разбра, че съм говорил с Пимоза, и то наскоро.
— Така си и помислих.
— Наистина не започна много хитро. Не искаше да признаваш нищо.
— Мога да ти кажа истината!
— Заради мен! Освен това ти разбра, че Пимоза ми е казал, че е бил в Мандра и Болджибак, затова веднага влезе в ролята на свидетел. Но какво ще стане, ако ти докажа, че изобщо не си се вясвал там?
— Не можеш да го докажеш.
— Достатъчно е само да поразпитам наоколо. Все някой те е видял. Но няма да го направя, няма да положа такова усилие. Ще отида в село Палаца и там ще разбера кой всъщност е този Пимоза.
Макар и да имаше дебел слой боя на лицето си, шишкото като че ли пребледня. Той каза с възможно най-благонадеждния тон: