Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
— Е, какво, госпожо баронесо, ние с вас като че не слабеем. Лика-прилика сме според мене. — После се обърна към леглото на болната: — Е, е! Какво чух, млада госпожо, щял съм скоро пак да кръщавам? Ха-ха-ха! Само че този път не лодка, а защитник на отечеството — добави той по-сериозно — или пък добра майка на семейство — той се позамисли малко и се поклони на баронесата, — като вас, госпожо.
Вратата в дъното на стаята се отвори. Изплашена, потънала в сълзи, Розали не искаше да влезе, вкопчала се в рамката на вратата, а баронът я тикаше. Изгубил търпение, той я блъсна силно в стаята. Тя скри лице в ръцете си и остана права, разхълцана.
Щом я видя, Жана бързо се изправи и седна, по-бледна от постелята си: сърцето й лудо заби и тънката риза, прилепнала до кожата й, се повдигаше от ударите му. Тя не можеше да говори, едва дишаше, задъхваше се. Най-сетне изрече с прекъсван от вълнение глас:
— Аз… аз… няма нужда да те питам… достатъчно ми е да те видя в това състояние… да видя, че се срамуваш от мене… — Тя спря за миг, защото не й достигаше въздух, и продължи: — Но аз искам да зная всичко… всичко. Затова повиках свещеника, за да бъде като изповед, чуваш ли?
Неподвижна, Розали ридаеше високо под сгърчените си ръце.
Баронът хвана разгневен ръцете й, дръпна ги грубо от лицето й и я тласна на колене пред леглото.
— Хайде, говори!… Отговаряй!
Тя остана на земята в позата на каещата се Магдалена, със смъкната забрадка и с престилка, разстлана върху паркета, наново скрила лице в освободените си ръце.
Тогава свещеникът се обърна към нея:
— Хайде, дъще, слушай какво те питат и отговори. Нищо лошо няма да ти сторим; искаме само да знаем какво е станало.
Наведена на края на леглото, Жана я гледаше. Тя й каза:
— Вярно е, нали, че ти беше в леглото на Жюлиен, когато аз влязох неочаквано.
— Да, госпожо — простена Розали измежду пръстите си.
Тогава баронесата изведнъж се разплака, задъха се шумно, конвулсивните й хълцания се смесиха с плача на Розали.
Впила взор в прислужницата, Жана попита:
— Откога започна това?
— Откакто той дойде — прошепна Розали.
Жана не разбра:
— Откакто той дойде?… Значи… още… още от пролетта?
— Да, госпожо.
— Откакто той влезе в къщата ни?
— Да, госпожо.
У Жана напираха въпроси, тя я разпитваше припряно:
— Но как стана това? Как те пожела той? Как те прелъсти? Какво ти каза? Кога? Как му отстъпи? Как можа да му се отдадеш?
А Розали този път сама махна ръце от лицето си и обзета също от трескаво желание да приказва, от някаква потребност да отговори, каза:
— Знам ли и аз? То стана в същия ден, когато той за пръв път дойде да вечеря тук. Намери ме в стаята ми. Беше се скрил на тавана. Не посмях да викам, за да не стане скандал. Легна до мене. Аз бях загубила ума и дума и той правеше с мене, каквото си искаше. Не казах нищо, защото ми харесваше.
— А детето… твоето… твоето дете… негово ли е? — извика Жана.
— Да, госпожо — проплака Розали.
И двете замълчаха. Чуваха се само риданията на Розали и на баронесата.
Жана усети сломена, че и нейните очи се пълнят със сълзи. Те се стичаха безшумно по страните й.
Детето на слугинята и нейното собствено дете имаха един и същ баща! Гневът й стихна. В душата й бавно пропълзя дълбоко, мрачно, безгранично отчаяние.
Тя заговори най-сетне с променен, хриплив глас на плачеща жена:
— Когато се върнахме… от… оттам… от пътуването ни… кога започна той пак?
— Той… той дойде още първата вечер.
При всяка дума сърцето на Жана се свиваше. И така, първата вечер, вечерта на връщането им в „Тополите“, той я бе изоставил заради това момиче. Ето защо я оставяше да спи сама!
Сега тя знаеше достатъчно; нищо повече не я интересуваше.
— Върви си! Върви си! — извика тя.
Съвсем смазана, Розали не помръдваше. Жана извика на баща си:
— Махни я, изведи я!
Но свещеникът, който не бе казал още нищо, реши, че е уместно да вмъкне малко нравоучение:
— Много лошо си постъпила, дъще, много лошо. Не тъй скоро ще ти прости добрият бог. Помисли за ада, който те чака, ако не запазиш занапред добро поведение. Сега, щом имаш дете, трябва да заживееш порядъчно. Госпожа баронесата ще направи сигурно нещо за тебе, ще ти намерим съпруг…
Той би говорил още дълго, но баронът сграбчи Розали за раменете, повдигна я, довлече я до вратата и я изхвърли като чувал в коридора.
Когато той се върна по-блед и от дъщеря си, свещеникът продължи:
— Какво искате? Всички са такива в нашия край. Човек може да се отчае, но нищо не може да се направи. Необходимо е известно снизхождение към слабостите на човешката природа. Тези девойки никога не се омъжват, преди да забременеят, никога, госпожо. — И той добави усмихнат: — Като че ли такъв е местният обичай. Та дори и децата, и те го правят! — продължи той възмутено. — Не намерих ли лани в гробищата две деца от църковното училище, момче и момиче! Предупредих родителите. И знаете ли какво ми отговориха? „Че какво да сторим, отче, да не би ние да сме ги научили на тия мръсотии! Нищо не можем да направим!“ Ето, господине, и вашата слугиня е постъпила като другите.