Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Най-сетне, вечерта, остана сама с баронесата и тихичко я повика:
— Маминко!
Гласът й я учуди, стори й се променен. Баронесата сграбчи ръцете й:
— Детето ми, скъпа моя Жана! Познаваш ли ме, дъще моя?
— Да, маминко, но не бива да плачеш. Трябва да поговорим надълго. Каза ли ти Жюлиен защо избягах по снега?
— Да, миличка, ти си имала силна, много опасна треска.
— Не това, мамо. Треската дойде после, но каза ли ти той кой причини треската ми и защо избягах?
— Не, мила.
— Защото намерих Розали в леглото му.
Баронесата помисли, че тя пак бълнува и я погали:
— Спи, миличка, успокой се, опитай се да заспиш.
Но Жана поде упорито:
— Сега съм напълно с ума си, маминко, не говоря безсмислици, каквито навярно съм казвала през последните дни. Една нощ се чувствувах зле, отидох да повикам Жюлиен. Розали лежеше до него. Свят ми се зави от мъка и избягах по снега, за да се хвърля от брега.
Но баронесата повтаряше:
— Да, миличка, ти беше тежко болна, тежко болна.
— Не е там работата, мамо, заварих Розали в леглото на Жюлиен и не искам да остана повече с него. Ще ме отведеш в Руан, както някога.
Понеже лекарят бе препоръчал в нищо да не противоречат на Жана, баронесата отвърна:
— Да, миличка.
Но болната загуби търпение:
— Виждам, че не ми вярваш. Повикай татко. Той ще ме разбере.
Маминка се надигна с мъка, взе двата си бастуна, излезе, като влачеше краката си, и се върна след няколко минути, поддържана от барона.
Те седнаха край леглото и Жана започна да говори веднага. Тихо, с ясен, слаб глас тя разказа всичко: за особения характер на Жюлиен, за грубостите и скъперничеството му и най-сетне за неговата изневяра.
Когато свърши, баронът разбра, че тя не бълнува, но не знаеше какво да мисли, какво да реши, какво да й отговори.
Хвана нежно ръката й както някога, когато я приспиваше с приказки.
— Слушай, миличка, трябва да действуваме благоразумно. Нека не избързваме. Постарай се да понасяш мъжа си, докато вземем някакво решение. Обещаваш ли ми?
Тя прошепна:
— Съгласна съм, но няма да остана тук, когато оздравея. — После тихичко добави: — Къде е сега Розали?
Баронът поде:
— Няма да я видиш вече.
— Къде е тя, искам да зная — настояваше Жана.
Тогава той призна, че Розали въобще не е напускала замъка, но я увери, че скоро ще си отиде.
Щом излезе от стаята на болната, кипящ от гняв, наранен в бащинските си чувства, баронът потърси Жюлиен и му каза рязко:
— Господине, идвам да ви искам сметка за поведението ви спрямо дъщеря ми. Вие сте й изменили със слугинята ви, двойно недостойна постъпка.
Но Жюлиен се престори на невинен, отрече с жар, закле се, призова бог за свидетел. Пък и какво доказателство имаше? Нима Жана не беше безумна? Нали току-що бе имала мозъчно сътресение? Не избяга ли тя по снега в нощта в пристъп на бълнуване, в началото на болестта си? И точно по време на тази криза, когато тичала почти гола из къщата, била видяла слугинята в леглото на мъжа си!…
Той се горещеше, заплашваше с процес, възмущаваше се буйно. А баронът, смутен, се извини, поиска прошка, протегна му честната си ръка, но Жюлиен отказа да я стисне.
Когато Жана узна отговора на мъжа си, никак не се разсърди, а отвърна:
— Лъже, татко, но ние ще го принудим да признае.
Цели два дена тя мълча съсредоточена и замислена.
На третата сутрин пожела да види Розали. Баронът отказа да извика прислужницата и заяви, че е заминала. Жана неотстъпно повтаряше:
— Да я извикат от дома й.
Почваше вече да се дразни, когато влезе докторът. Казаха му всичко, за да прецени сам положението. Но Жана изведнъж се разплака, крайно разстроена, и почти изкрещя:
— Искам да видя Розали! Искам да я видя!
Тогава лекарят я хвана за ръка и й каза съвсем тихо:
— Успокойте се, госпожо, всяко вълнение може да бъде гибелно за вас, защото чакате дете.
Тя се стъписа поразена и й се стори, че нещо мръдна в нея. После млъкна, без да слуша какво й казват, задълбочена в мислите си. Цялата нощ не можа да мигне; новата и странна мисъл, че в утробата й живее дете, я държеше будна. Беше тъжна и огорчена, че то ще бъде син на Жюлиен; безпокоеше се да не би да прилича на баща си. Щом съмна, накара да извикат барона.
— Татко, аз реших; искам да зная всичко, особено сега. Чуваш ли, искам; нали знаеш, не бива да ми противоречите в моето състояние. Изслушай ме добре. Ще извикаш свещеника. Той ми е необходим, за да не може Розали да лъже; след това, щом пристигне той, ще я накараш да се качи и ще останеш тук с маминка. Но най-вече постарай се Жюлиен да не заподозре нищо.
След един час свещеникът влезе; беше напълнял още повече и пухтеше като маминка. Той седна в едно кресло до нея, провесил шкембето си между разкрачените си крака. Започна да се шегува, като бършеше по навик чело с карираната си носна кърпа.