Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Някакъв глас викаше в далечината:
— Тука е! Ето стъпките й! Бързо насам!
Жюлиен я търсеше. Не! Тя не искаше да го види. Долу, в бездната пред себе си, тя чуваше сега леко шумолене, морето тихо се плискаше по скалите.
Тя се изправи, готова вече да се хвърли, прости се отчаяна с живота, простена сетната дума на умиращите, на младите войници, смъртно пронизани в боя: „Мамо!“
Внезапно мисълта за маминка проблесна в съзнанието й. Видя я разтърсвана от ридания, видя баща си, коленичил пред удавения й труп. Изживя за миг цялата горест на отчаянието им.
И морно се отпусна на снега. Не побягна вече, когато Жюлиен и чичо Симон, следвани от Мариус, който носеше фенер, я хванаха за ръце и я дръпнаха навътре, защото беше много близо до брега.
Правеха с нея, каквото искаха, тя не можеше да мръдне. Усети, че я отнасят, слагат я на легло, разтриват я с горещи чаршафи, после всичко се заличи в паметта й и тя изгуби съзнание.
Потъна в някакъв кошмар — но дали това бе кошмар? Тя лежеше в стаята си. Беше светло, но не можеше да стане. Защо? Не знаеше. Чу шумолене по пода, някакво драскане, нещо я докосна и изведнъж мишка, малка сива мишка се мушна бързо под завивката й. Веднага я последва друга, трета се шмугна към гърдите й със ситни, живи стъпки. Жана не се страхуваше, пожела да улови животинчето, протегна ръка, но не успя.
Тогава други мишки, десет, двадесет, стотици, хиляди, изникнаха от всички страни. Катереха се по колоните, гонеха се по тапетите, покриваха цялото легло. Скоро те се мушнаха под завивките. Жана усещаше как се плъзгат по кожата й, гъделичкат краката й, сноват по цялото й тяло. Те прииждаха откъм краката и се вмъкваха до гърдите й; тя се мяташе, простираше напред ръце, за да улови някоя, но ръката й оставаше всеки път празна.
Отчаяна, искаше да бяга, викаше, струваше й се, че някой я държи неподвижна, че нечии силни ръце я обгръщат и сковават, а не виждаше никого.
Нямаше представа за времето. Навярно беше продължило дълго, много дълго.
После настъпи пробуждането, изтощително, болезнено и все пак сладостно. Чувствуваше се слаба, немощна. Отвори очи и не се изненада, че маминка седи в стаята й с някакъв дебел мъж, когото Жана съвсем не познаваше. На колко ли години беше тя? Не знаеше, мислеше се за съвсем малко момиче. Нямаше също и никакви спомени.
Дебелият човек промълви:
— Вижте, тя идва на себе си.
Маминка се разплака. Тогава дебелият човек добави:
— Хайде, успокойте се, госпожо баронесо, казвам ви — отговарям вече за нея. Но не й говорете нищо, нищо. Нека спи.
На Жана й се стори, че още дълго време прекара задрямала, потъваше отново в тежък сън, щом се опиташе да мисли. Тя не се мъчеше да си спомни нищо, като че смътно се плашеше от действителността, която би могла да проблесне в главата й.
Но ето че веднъж, като се събуди, забеляза Жюлиен, сам до нея. В миг си припомни всичко, сякаш се вдигна някаква завеса, която скриваше предишния й живот.
Непоносима болка прониза сърцето й, тя отново направи опит да избяга. Отхвърли завивките си, скочи на земята и падна — краката й не можеха да я държат.
Жюлиен се спусна към нея. Тя започна да крещи да не я докосва. Гърчеше се, търкаляше се по пода. Вратата се отвори. Притекоха се леля Лизон с вдовицата Дантю и баронът, а най-подир и маминка, задъхана и уплашена.
Сложиха я отново да легне. Тя нарочно затвори очи, за да не говори, а да размишлява на воля.
Майка й и леля й се суетяха около нея, питаха я припряно:
— Чуваш ли ни сега, Жана, малка моя Жана?
Тя се преструваше на глуха и не отговаряше. Забеляза добре, че денят измина. Настана нощ. Пазачката се настани до нея, даваше й от време на време да пие нещо.
Тя пиеше, без да продума, но не спеше; мъчително размишляваше, търсеше нишките, които й се изплъзваха, в паметта й сякаш имаше празноти, големи празни бели места, в които не бяха отпечатани никакви събития.
Малко по малко, след дълги усилия, тя възстанови в съзнанието си станалото. Упорито започна да премисля всичко.
Пристигнали бяха маминка, леля Лизон и баронът — тя трябва да е била много болна. Ами Жюлиен? Какво ли беше казал той? Знаеха ли родителите й? А Розали? Къде беше тя? И… какво да прави? Какво да прави? Осени я идея — да се върне с баща си и маминка в Руан, както по-рано. Ще бъде вдовица, ето всичко.
И зачака. Слушаше какво говорят около нея, разбираше отлично всичко, без да го показва; търпелива и осторожна, тя се радваше, че разумът й се възвръща.