Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Той не настоя.
— Както искаш, миличка, ако си болна, трябва да се лекуваш.
И заговориха за друго. Жюлиен по изключение накара да запалят камината и в неговата стая. Когато му съобщиха, че „пламти добре“, той целуна жена си по челото и си отиде.
Цялата къща бе сякаш скована от студа. Той пронизваше стените и те тръпнеха с леко шумолене; Жана зъзнеше в леглото си.
Стана два пъти, за да притури пънове в камината и да потърси рокли, поли и стари дрехи, които натрупа върху леглото си. Нищо не можеше да я стопли, краката й се вкочанясаха, а по прасците и бедрата й пробягваха тръпки, тя се обръщаше постоянно, вълнуваше се, беше крайно възбудена.
Скоро зъбите й затракаха, ръцете й се разтрепераха, усети тежест в гърдите, сърцето й биеше бавно и глухо и сякаш спираше понякога; нещо задавяше гърлото й, като че не й достигаше въздух.
И ведно с нетърпимия студ, който я пронизваше чак до мозъка на костите, в душата й нахлу ужасна тревога. Тя никога не бе изпитвала подобно нещо, не беше чувствувала до такава степен, че животът я оставя, че ей сега ще изпусне сетния си дъх. Помисли си: „Ще умра… умирам…“ И ужасена, скочи от леглото, позвъни на Розали, почака, позвъни отново и пак зачака, трепереща и вкочанясала.
Прислужницата не идваше. Тя навярно спеше в първия дълбок, от нищо несмущаван сън; Жана, изгубила ума и дума, се затича боса по стълбите.
Изкачи се безшумно, пипнешком, намери вратата, отвори я, извика: „Розали!“, влезе вътре, блъсна се в леглото, опипа го с ръка и разбра, че е празно. Празно и студено, като че никой не беше лягал в него.
Каза си изненадана: „Как? Нима и в такова време е хукнала?“
Но понеже сърцето й биеше все по-бурно, подскачаше, задушаваше я, тя се върна обратно с подсечени крака, за да събуди Жюлиен.
Втурна се в стаята му, гонена от увереността, че ей сега ще умре, и от желанието да го види, преди да загуби съзнание.
При светлината на догарящия огън забеляза на възглавницата до главата на Жюлиен главата на Розали.
Жана нададе вик и те и двамата скочиха. За миг тя се спря неподвижна, слисана от това откритие. После избяга и се прибра в стаята си. Тъй като Жюлиен извика смутен: „Жана!“, тя ужасно се уплаши при мисълта, че ще го види, ще чуе гласа му, ще слуша обясненията и лъжите му, ще срещне погледа му; и пак се втурна надолу по стълбите. Тичаше в тъмното с риск да се преметне по стъпалата и да се пребие на камъните. Вървеше все напред, гонена от властната потребност да бяга, да не научи нищо повече, да не види никого вече.
Когато слезе долу, тя се отпусна на едно стъпало все още боса, по нощница. Седеше там съвсем объркана.
Жюлиен скочи от леглото, облече се бързо. Жана чуваше движенията, стъпките му. После се надигна, за да избяга от него. Той слизаше вече също по стълбата и викаше: „Слушай, Жана!“
Не, тя не искаше да слуша, нито да му позволи да я докосне с пръст. Спусна се в трапезарията, сякаш преследвана от убиец. Търсеше изход, скривалище, тъмно кътче, някакво средство да го избегне. Сви се под масата, но той вече отваряше вратата със свещ в ръка, като постоянно повтаряше: „Жана!“ И тя побягна като заек, втурна се в кухнята, обиколи я два пъти като сгащено животно. Той я настигаше, тя бързо отвори вратата към градината и се спусна в полето.
Леденият допир със снега, в който босите й крака затъваха понякога чак до коленете, й вдъхна отчаяна енергия. Макар и гола, не усещаше студ. Не чувствуваше нищо — душевното сътресение бе сковало тялото й и тя тичаше, бяла като земята.
Премина голямата алея, прекоси горичката, прескочи рова и се спусна през равнината.
Нямаше луна. Звездите светеха като огнени семена върху черния свод на небето. Но полето бе светло, матово-бяло, неподвижно застинало в безпределен покой.
Жана вървеше бързо, без да си поеме дъх, без да съзнава нещо, без да разсъждава. Внезапно се озова на края на стръмния бряг. Спря се инстинктивно, приклекна, лишена от всякаква мисъл и воля.
В мрачната бездна пред нея невидимото притихнало море излъчваше соления мирис на водорасли при отлив.
Тя дълго стоя там с безволен дух и тяло. После изведнъж се разтрепера, разтресе се силно като развявано от вятъра платно. Краката и ръцете й трепереха, разтърсвани от непобедима сила, тресяха се с бързи тръпки. И тутакси съзнанието й се възвърна, ясно и безпощадно.
Пред очите й изплуваха видения от миналото: разходката с него в лодката на чичо Ластик, разговорът им, нейната зараждаща се обич, кръщението на ладията; после мисълта й се понесе още по-назад, чак до онази нощ, изпълнена с мечти, при пристигането й в „Тополите“. А сега! Сега! О, животът й бе разбит, всяка радост бе отлетяла, невъзможно бе да очаква каквото и да било. Пред нея се мярна ужасното бъдеще, изпълнено със страдания, измени и отчаяние. По-добре да умре, така поне ще тури веднага край на всичко.