В руините на Париж
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В руините на Париж». Краткое содержание книги:
— Кои останалите? — намеси се вторият мъж.
Този път Черити изпревари Жан, когато той поиска да отговори. Застана бързо до него и се обърна към мъжа, който продължаваше да държи оръжието си насочено към нея.
Въпреки че досега беше произнесъл само едно изречение, тя имаше сигурното усещане, че той е онзи от двамата, с когото трябваше да разговаря.
— Моите спътници и аз — произнесе тя на френски.
— Там вън има още?
— Има още трима — каза Жан. — Чакат да се върна и да ги докарам.
— Ти няма да правиш нищо — нахвърли се мъжът върху него. Даде знак на Анри, без да изпуска Черити от очи нито за миг. — Върви и съобщи на Барлър, че имаме гости. Аз ще я пазя.
Анри се поколеба за малко, преди да изчезне тичешком.
— Не прави никакви глупости — възпротиви се Жан. — Останалите трима ме чакат. Обещах им, че ще ги докарам. Да не искаш плъховете да ги изядат?
— Ти оставаш тук — настоя мъжът. — Нищо няма да им се случи. Ще се погрижим за тях, не се безпокой. А вие… — Той направи кратко, но повелително движение с оръжието си, — вие оставете съвсем внимателно оръжията си на пода.
Черити не каза нищо и извади лазерния пистолет от колана си. Предпазливо го остави пред себе си на земята и леко го побутна с крак към мъжа. Тъмнокосият смръщи чело, като видя, че това е един от ония малки лазерни пистолети, с които си служеха мравките, но не каза нито дума.
Изведнъж Черити се усъмни дали в лицето на приятелите на Жан са си намерили истинските съюзници. Погледна Жан полувъпросително, полуядосано, на което французинът отговори само със смутено свиване на раменете.
— Съжалявам — каза той. — Аз също не разбирам, какво…
— Добре, добре — прекъсна го Черити. — По принцип те са прави. Нямаше да са добри войници на пост, ако не ме подозираха.
— Глупости! — лицето на Жан потъмня, когато той погледна към мъжа с оръжието. Другият отвърна спокойно на погледа му и след известно време Жан отново се обърна и закрачи в привидно отегчение към Черити.
— Слушайте — прошепна той. — Те… нищо не знаят за крепостта. И много би ми се искало да си остане така.
Черити погледна изненадано момчето. В първия миг й се стори невероятно Жан да е запазил в тайна находката си през всичките тези години, но един втори поглед право и очите му й показа, че това наистина беше така.
— Ще се опитам — отвърна тя тихо.
— Какво си шушукате вие там двамата? — попита остро въоръженият мъж.
— Нищо! — Жан го стрелна с поглед. — Опитвам се само да я уверя, че ние тук в Свободната зона не сме всичките такива носорози като вас двамата!
Черити с мъка потисна смеха си. Но не каза нищо повече.
7.
Усетът му за време се беше объркал. Не знаеше дали е минал час или цял ден, откакто го бяха довели тук. Вълнуваха го чувства, които му бяха чужди, въпреки че извираха от самия него. Но те идваха от такава сфера в душата му, за чието съществуване досега не беше и подозирал, сякаш имаше стена в мислите му, някаква невидима стена, която никога не можа да прекрачи и която сега се беше пропукала. Какво се криеше зад нея, не му беше известно. Но то го плашеше. Струваше му се, като че ли разполага изведнъж с повече сетива, сетива, които изследваха не толкова външния, колкото вътрешния космос. Всички останали сетива и инстинкти, усъвършенствани до фантастичност, продължаваха да работят с обичайната си прецизност. Но наред с това той почваше да усеща, а това, което усещаше, беше най-вече болка. Такава болка, чиято истинска причина той все още не знаеше.
Кайл чу стъпките, които се приближаваха до килията му, секунди преди те да достигнат вратата. Той бавно се изправи и седна върху тясната, нетапицирана кушетка. Тънките сребърни вериги бяха направени от материал, който издържаше дори и на неговата сила. Беше им казал, че не е необходимо да го завързват, но естествено те го направиха. Доведоха го в това малко помещение със стени и с бронирана врата, която освен това се наблюдаваше от четири малки камери, прикрепени към тавана. Помещението също объркваше Кайл. Никога в живота си досега той не се беше намирал в подобно помещение, но без съмнение това беше затвор, оборудван съвсем специално за такива като него. Кайл се питаше смутено защо тук съществува затвор за мегавоини. Не беше ли той първият, чието кондициониране се беше объркало?
Вратата се отвори най-сетне и някакъв мегавоин влезе в помещението. Той бързо освободи Кайл от веригите и направи крачка назад. После излезе от килията и се обърна надясно. В коридора го очакваше втори мегавоин. Това бяха по-възрастни, опитни мъже, а не полудеца като двамината, които беше срещнал в гората. Мълчаливо оставиха Кайл да застане между тях и го придружиха до някакъв асансьор в края на коридора.