Призракът на Рембранд
- Автор: Кристофър Пол
- Серия: Фин Райън #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Призракът на Рембранд». Краткое содержание книги:
— Полицаите от бреговата охрана не са мои хора, както се изразихте, капитане. Може да се каже, че тази операция си е само моя. — Обърна се и щракна отново с пръсти.
Сержантът се приближи и наби токове пред Арагас. Костюмарят протегна ръка. Сержантът бръкна в джоба на куртката си и извади оттам масивен телефон с по-голяма от обичайното антена. Подаде го на Арагас, който на свой ред го връчи на Хансън.
— Това е сателитен телефон „Хюз 9505А“. Активирано е ограничение на паметта, което означава, че можеш да се обаждаш единствено на мен. Включи го, натисни бутона с единицата и телефонът ще свърши останалото. Ще се справиш ли, капитане?
Мъжете от бреговата охрана свалиха и последния сандък с топки за тенис.
— Да, не изглежда трудно — каза Хансън и взе телефона. Беше необичайно тежък за размера си. Нямаше смисъл да изпада в истерия и да раздава юмруци — Арагас го беше изработил съвършено. — Имаш ли някаква представа какво е намислил Кан? Наркотици? Оръжие? Какво?
— Носи се слух… — Арагас плъзна поглед по палубата. Последният сандък беше изчезнал заедно с полицаите. Сержантът стоеше сам до стълбата. Арагас махна леко с ръка и мъжът се спусна надолу към патрулната лодка. — Носи се слух, че Кан търси голямо съкровище от войната.
— Такива слухове с лопата да ги ринеш — изръмжа недоверчиво Хансън. — От години се разправят какви ли не приказки. Японска плячка от филипинската окупация, златни монети, изхвърлени в пристанището на Сингапур точно преди инвазията. Има и друг един слух — че Бруклинският мост се продава.
Арагас не обърна внимание на последното.
— Чувал ли си за една японска подводница — 1-52?
— И аз чета „Нешънъл Джиографик“. Уж била пълна със злато и опиум. Британците я потопили в средата на Атлантика. На три мили дълбочина.
— Има някои съмнения около идентичността на подводницата. Японците може да са всякакви, капитане, но не са глупаци. Някои хора дори биха ги нарекли хитри. Кан е изровил информация, която подсказва, че може би е имало две транспортни подводници 1–52.
— Май не схващам докрай идеята.
— Едната е била примамка. Именно тя е потънала. Втората, истинската 1–52, изчезнала още преди да напусне Китайско море.
— Къде?
— Наредено им е било да пазят пълна радиотишина, но според информацията на Кан подводницата е била видяна за последно от една рибарска лодка на първи януари 1944-та близо до североизточния бряг на Палауан.
— Датата има ли някакво по-специално значение?
— Да, защото предшества с два месеца официалната дата за отплаването на 1–52 от Япония. Пак тогава започва и страшна морска буря, останала в историята като Новогодишния тайфун. Японските и съюзническите военноморски операции били прекратени за десетина дни. Според свидетелите от рибарската лодка подводницата изглеждала в беда.
— Защо просто не се е потопила?
— Кой знае? Била е модел С-3, от който са построени само три екземпляра. Нов дизайн. Може да е възникнал технически проблем. Може би хората в рибарската лодка са били прави и капитанът е търсел безопасно място за подводницата си.
— Къде?
— Навярно точно това е открил Кан — тихо каза Арагас. — Той, както и новите собственици на този кораб.
— А аз съм между чука и наковалнята.
— Така изглежда, капитан Хансън. Така изглежда. — Арагас го потупа по рамото и се усмихна. — Понякога да си между чука и наковалнята си има предимства. По-трудно е някой да те издебне в гръб. — Потупа го отново по рамото, после тръгна към стълбичката. Обърна се, преди да се е спуснал надолу към патрулната лодка, и каза: — Дръж ме в течение. — Махна с ръка и изчезна.
Тъп рев на забавящи се обороти дойде от небето и Хансън вдигна поглед. Светлините на огромен самолет примигваха отгоре, самолет, който захождаше към международното летище „Чанги“.
Хансън погледна към мостика и видя цигарата на Ели да прогаря мрака. Вдигна палец в знак, че всичко е наред. След малко чу глухия усилен рев на двигателите, които Максевъни беше включил, усети и леката промяна в посоката, когато Ели насочи „Кралица Батавия“ към далечните светлини на Сингапур. Хансън си погледна часовника. Наближаваше полунощ.
15.
„Черният дракон“ навлезе с лекота в тясното заливче при устието на малкия речен естуар. Призрачният боен кораб беше почти невидим в нощната мъгла. Кан стоеше на носа и се ослушваше. Облечен беше с лека маскировъчна униформа, открадната от товар, предназначен за филипинската армия. С нея вървеше и шапка с провиснала периферия, но Кан предпочиташе семплата черна барета на полицейските части. На врата му висяха очила за нощно виждане, като онези, които бяха на въоръжение в американската флота, но Кан ги използваше рядко. Предпочиташе собствените си сетива. Чуваше далечния прибой в тясната ивица рифове и близкия плисък на вълните в корпуса на „Черният дракон“. Надушваше сладникавия мирис на мангровите дървета в плитчината, смрадта на гниещата в корените им растителност, вонята на мъртва риба и едва доловимата миризма на газ.