Призракът на Рембранд
- Автор: Кристофър Пол
- Серия: Фин Райън #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Призракът на Рембранд». Краткое содержание книги:
— Съвсем бях забравила за нея — плесна се по челото Фин.
Стана, върна се в апартамента и разрови чантата си. Намери книгата и кутийката със златната фигурка, излезе на терасата и ги сложи на масата.
— Агнес Нютън Кийт — зачете Фин в рекламния текст върху задната корица на обложката. — „Земята под вятъра“. Съпругът й е завеждал опазване на горите към колониалната служба. Самата тя е била репортер на „Сан Франциско Екзаминър“. Книгата разказва за приключенията им в Сандакан, отдалечена провинция на Северно Борнео. А аз си мислех, че цялото Борнео е отдалечено.
— Е, някои негови части сигурно са по-отдалечени от други — каза Били. — Страната е огромна. Третият по големина остров в света. Четвърт милион квадратни мили, почти изцяло покрити с джунгла. По площ е колкото Холандия, Франция и Белгия, взети заедно. И почти колкото пустинята на Саудитска Арабия.
— Май пак си чел брошури — усмихна се Фин.
— Полетът беше дълъг.
Фин извади лъскавата фигурка от кутията и я постави върху бялата ленена покривка.
— И какво общо има Северно Борнео с една златна висулка от Централна Африка?
— Знам ли? — вдигна рамене Били. — Както разбрахме, златото е трудно за датиране. И да е на хиляда години, и вчера да е претопено, видът му е все същият. Вечното злато и прочее.
— Манса, или цар Муса, е бил на поклонение в Мека през четиринайсети век — рече Фин, — но това ни отвежда само до Саудитска Арабия.
— Кой е търгувал със Саудитска Арабия по онова време?
— По онова време Саудитска Арабия не е имало. Само голям брой независими султанства. Има хипотези за натоварени със съкровища китайски флотилии, които пътували до Оман и Джеда в приблизително същия период като Манса Муса. Звучи пресилено, но все пак е възможност.
— Има и друга възможност, разбира се — че братовчедът Пиетер е бил богат и ексцентричен лунатик, който се е затрил някъде в джунглата, и всичките ни хипотези не струват пукната пара — каза Били с широка усмивка. — Ексцентричността е нещо като запазена марка на моето семейство, за което аз съм първокласен пример.
Фин взе малката статуетка и плъзна нежно палец по мекия метал.
— Вилем ван Боегарт е отплавал с „Летящият дракон“ в края на седемнайсети век и се е върнал в Амстердам като богат човек. Поне това знаем със сигурност от рутера. И нашият малък златен конник може би сочи към източника на това богатство.
— Китайски кораб със съкровище?
— Адмирал Джън. Направил е седем велики пътешествия, последното през 1433-та. Говорим за стотици кораби. Превозвали порцелан и коприна в едната посока, връщали се със злато, скъпоценни камъни, слонова кост и подправки. Има данни за няколко урагана и потънали в резултат на това кораби. Може би нашият малък златен приятел идва от корабокрушение, което Вилем ван Боегарт е открил по време на плаването си с „Летящият дракон“.
— Би било направо страхотно, не мислиш ли? — въодушеви се Били. — Да поемем щафетата оттам, докъдето са стигнали Вилем и Пиетер. Ето това би било истинско приключение.
— Личният ми опит сочи, че опасността и приключенията често вървят ръка за ръка — охлади ентусиазма му Фин. — Спомни си какво стана с „Продъненият флош“.
— Не съм забравил — процеди през зъби Били. — Дори се надявам на нова среща с онези приятелчета.
— Звучи добре като за филмов сценарий, но реалността е нещо различно, повярвай ми. — Не беше нужно да рови надълбоко в паметта си, за да си спомни тялото на мъжа, умрял на една железопътна линия в Италия, или момчето, което заклаха пред очите й в Кайро до една гробница в Града на мъртвите. Беше се нагледала на насилствена смърт. В нея нямаше нито чест, нито кураж, само бруталност, болка и горещата медна миризма на проляна кръв. Кафето й загорча изведнъж, а топлината на жаркото слънце я удари в главата. — А корабът?
— Вече говорих с корабния агент. „Кралицата“ трябва да хвърли котва в пристанище Журонг около полунощ. Мисля, че трябва да сме там, когато пристигне.
Малко след единайсет вечерта „Кралица Батавия“ чакаше при източните подходи на Сингапурския проток, на миля или там някъде от остров Сентоса, тоест на благоразумно разстояние от главния плавателен канал към товарния пристан на пристанище Кепел. Кепел беше едно от шестте докови съоръжения на сингапурското пристанище, което се простираше от Журонг на запад до Марина Бей на изток. Преди време малки кораби като „Кралицата“ можели да минават през протока Джохор между остров Сингапур и малайзийския материк, но с построяването на Джохорско-сингапурския брод през двайсетте години на двайсети век протокът беше затворен за кораби.