Лъвовете на Ал-Расан

— И какво, махаме ли се?

— Така мисля — каза Капитана. — Не виждам за какво да оставаме тук. В момента Фезана не предлага нищо друго освен неприятности.

— И у дома ни чакат неприятности.

— Още не. Нали тръгнаха пеша.

— Но все ще стигнат!

— И какво трябваше да направя според тебе? — намръщи се Родриго.

Помощникът му сви рамене и плю на тревата.

— Значи тръгваме на разсъмване? — попита той, без да отговори на въпроса.

Капитана го погледна втренчено за миг, отвори уста да каже още нещо по въпроса, но се отказа и само поклати глава.

— Муардите сигурно ни наблюдават. Тръгваме, но без припряност. Ще съберем лагера, без да бързаме. Утре сутринта вземи няколко души и се върни в Орвила. Останете там през деня и помогнете с каквото можете. Ще ни догоните по-късно. Освен всичко останало, има непогребани хора.

Алвар слезе от коня и се приближи до огъня, където седеше лекарката.

— Има ли… мога ли да ви помогна с нещо?

Тя изглеждаше много уморена, но му благодари с бегла усмивка.

— Не, благодаря. — И след кратко колебание попита: — За пръв път ли сте в Ал-Расан?

Алвар кимна и приклекна до нея.

— Надявах се утре да видя Фезана. — Искаше му се да говори по-добре ашаритски, но правеше каквото можеше. — Чувал съм, че била град на чудесата.

— Не е съвсем така — небрежно подметна тя. — Рагоса, Картада, Силвенес — да. Или поне онова, което е останало от тях. Те са големи градове. Серия е красива. А във Фезана няма нищо особено. Тя винаги е била прекалено близо до таграта, за да си позволи някакъв по-очебиен разкош. Няма ли да я видите утре?

— Сутринта си тръгваме. — Алвар отново изпита неприятното чувство, че се опитва да изплува от дълбоки води, които го заливаха. — Капитанът току-що ни го каза. Не знам защо. Може би защото муардите са дошли сами.

— Да, разбира се. Огледайте се. Златото е тук. На тях не им се иска утре да отворят портите и да пуснат в града джадитските войници. Не и след случилото се днес.

— Значи трябва просто да се обърнем назад и…

— Боя се, че е така, момко. — Беше Капитана. — Този път няма да можеш да вкусиш от покварата на Ал-Расан.

Алвар почувства, че се изчервява.

— Тази година жените са извън градските стени — с престорено целомъдрие подметна лекарката. Погледът й беше отправен не към Алвар, а към сер Родриго.

— Не го казвайте на хората ми! — възкликна Капитана. — Алвар, заповядвам ти да мълчиш! Не искам никой да минава реката. Който напусне лагера, направо си заминава у дома.

— Слушам! — побърза да каже Алвар.

— Между другото, сетих се още нещо. — Капитана погледна с крайчеца на окото си лекарката. — Сега, като ще се връщаме, можеш да свалиш стремената.

За пръв път от много време Алвар се усети донякъде в свои води. Беше чакал този миг, откакто напуснаха Валедо.