Град на паднали ангели
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на паднали ангели». Краткое содержание книги:
За един дълъг миг нищо не се случи. После ужасяващо рязко очите на мъртвия ловец на
сенки се отвориха. Бяха сини, по склерите имаше червени кървави петънца.
Мерис издиша тежко. Очевидно не беше вярвала, че руната ще подейства.
— В името на Ангела!
Накъсан дъх дойде от мъртвеца — звук на човек, който се опитва да диша през разрязано
гърло. Разкъсаната кожа потръпна като хриле на риба. Гърдите му се надигнаха и от устата
му излезе стон.
— Боли.
Люк изруга и погледна Закарая, но Мълчаливия брат не помръдна.
Мерис се приближи към масата, очите й изведнъж бяха станали пронизващи, почти като на
хищник.
— Ловецо на сенки, кой си ти? Кажи ми името си — рече тя.
Главата на мъжа се замята настрани. Ръцете му се вдигнаха и паднаха конвулсивно.
— Болката… Спрете болката.
Клеъри почти изпусна стилито си. Беше много по-ужасно, отколкото си бе представяла.
Погледна Люк, който отстъпваше назад с разширени от ужас очи.
— Ловецо на сенки — тонът на Мерис беше заповеднически, — кой ти причини това?
— Моля ви…
Люк се обърна с гръб към Клеъри. Явно търсеше нещо сред инструментите на Мълчаливите
братя. Клеъри замръзна, когато облечената със сива ръкавица ръка на Мерис се протегна
рязко и хвана тялото за рамото, забивайки пръсти в него.
— В името на Ангела, заповядвам ти да ми отговориш!
Ловецът на сенки се задави.
— Долноземец… вампир…
— Кой вампир? — попита Мерис.
— Камила. Древната… — думите му заглъхнаха и буца черна съсирена кръв бликна от
устата на мъртвия.
Мерис издиша и дръпна ръката си. Тогава Люк се появи с буркана със зелената киселина,
която Клеъри беше забелязала по-рано. С едно движение той отвори капака и изля
киселината върху руната на ръката на трупа, заличавайки я напълно. Мъртвият мъж нададе
вик, когато плътта зацвърча и се отпусна на масата; очите му бяха безизразни и ококорени
— каквото и да го беше съживило за краткия период от време, то вече беше изчезнало.
Люк постави празния буркан от киселината на масата.
— Мерис — тонът му беше укорителен, — ние не се отнасяме така с мъртвите си.
Мерис беше бледа, но по бузите й имаше червени петна.
— Вече имаме име. Може би ще успеем да предотвратим други убийства.
— Има и по-лоши неща от смъртта — Люк протегна ръка към Клеъри, без да я погледне. —
Ела, Клеъри. Време е да си вървим.
— Наистина ли не се сещаш кой друг би искал да те убие? — попита Джейс за пореден път.
Бяха минали през списъка няколко пъти и на Саймън беше започнало да му писва да му
задават едни и същи въпроси, отново и отново. А и подозираше, че Джейс не го слуша
особено внимателно. Той вече беше изял супата, която Саймън бе купил (студена и
загребвайки с лъжица направо от кутията, което според Саймън беше отвратително), и сега
се облягаше на прозореца; завесата беше леко дръпната и той гледаше колите по „Авеню
Бий”, и ярко осветените прозорци на апартаментите от другата страна на улицата. Саймън
виждаше как хората вечерят, гледат телевизия и си говорят около масата. Обикновени неща,
които правеха обикновените хора. Това го накара да се почувства странно празен.
— Всъщност, освен теб, няма много хора, които не ме харесват — каза Саймън.
Джейс не му обърна внимание.
— Има нещо, което премълчаваш.
Саймън въздъхна. Не искаше да му казва за предложението на Камила, но все пак някой се
опитваше да го убие, макар и неуспешно, и потайността не му се струваше удачна. Разказа
какво се беше случило на срещата му с жената вампир, докато Джейс го наблюдаваше
сериозно.
Когато приключи, Джейс каза:
— Това е интересно, но няма вероятност тя да се опитва да те убие. На първо място, защото
знае за Знака. А и не съм сигурен, че би рискувала да я хванат, че нарушава Съглашението.
Старите долноземци като нея обикновено гледат да не си навличат неприятности — той
остави консервената кутия. — Можем да излезем и да видим дали няма да те нападнат трети
път. Ако успеем да хванем някой от тях, може би…
— Не — каза Саймън. — Защо постоянно си търсиш смъртта?
— Такава ми е работата.
— Това са рисковете на работата ти. Поне за повечето ловци на сенки. За теб това сякаш е
цел.
Джейс сви рамене.
— Баща ми винаги казваше… — млъкна, лицето му застина. — Съжалявам. Исках да кажа
Валънтайн. В името на Ангела! Всеки път, когато го нарека така, имам чувството, че
предавам истинския си баща.