Град на паднали ангели

вече не познаваш отражението в огледалото.

Той се изми и тръгна към дневната, където Джейс се беше разположил на дивана и четеше

оръфаното копие на „Властелинът на пръстените” на Кайл. Джейс пусна книгата на масата,

когато Саймън влезе. Косата му изглеждаше съвсем мокра, сякаш беше напръскал лицето си

с вода от мивката в кухнята.

— Разбирам защо тук ти харесва — каза той и посочи колекцията на Кайл от плакати на

научнофантастични филми и книги. — Много е маниашко.

— Благодаря — Саймън изгледа Джейс. Отблизо, под ярката светлина на голата крушка,

Джейс изглеждаше… болен. Сенките, които бе забелязал под очите му, бяха по-големи от

всякога, а кожата на скулите му изглеждаше опъната. Ръката му леко трепереше, когато

отметна косата от челото си с типичен за него жест.

Саймън поклати глава, сякаш да прочисти мислите си. Откога познаваше толкова добре

Джейс, че да знае кои жестове са типични за него? Та те не бяха приятели.

— Изглеждаш ужасно — каза той. Джейс примигна.

— Не мисля, че точно сега е подходящия момент да се обиждаме, но, ако настояваш, все ще

измисля нещо подобаващо.

— Не, говоря сериозно. Не изглеждаш добре.

— И това го казва човек, чийто сексапил е колкото на пингвин. Виж, разбирам, че завиждаш,

задето Бог не те е изваял съвършен, колкото мен, но това не е причина да…

— Не съм искал да те обидя — озъби му се Саймън. — Изглеждаш болен. Кога за последно

си ял?

Джейс се замисли.

— Вчера?

— Ял си вчера. Сигурен ли си?

Джейс сви рамене.

— Е, не бих се заклел с ръка върху Библията. Май беше вчера.

Саймън беше проучил съдържанието на хладилника на Кайл по-рано, докато опознаваше

апартамента, и знаеше, че няма много храна. Изсъхнал стар зелен лимон, няколко кутийки

сода, половин килограм телешка кайма и — изненадващо — една-единствена бисквита с

пълнеж във фризера. Грабна ключовете от кухненския плот.

— Хайде — каза той. — На ъгъла има магазин. Да ти вземем нещо за ядене.

Джейс сякаш се канеше да възрази, но после сви рамене.

— Добре — каза с тон на човек, на когото не му пука къде ще отиде и какво ще прави. — Да

вървим.

Докато Саймън се бореше с ключовете на вратата на сградата долу (още не беше свикнал с

тях), Джейс четеше по звънците имената на живущите.

— Този за твоя апартамент ли е? — попита и посочи „ЗА”. — Защо пише само „Кайл”? Няма

ли си фамилия?

— Кайл иска да стане рок звезда — отвърна Саймън и слезе по стълбите. — Май затова се

представя само с едно име. Като Риана.

Джейс го последва, присвивайки леко рамене срещу вятъра, но не закопча якето, което беше

взел от Клеъри по-рано през деня.

— Нямам представа за какво говориш.

— Вярвам ти.

Докато завиваха по „Авеню Бий”, Саймън погледна Джейс.

— Е — каза той, — ти следеше ли ме? Или, поради някакво невероятно стечение на

обстоятелствата, се оказа на покрива на сградата, покрай която минавах, когато ме