Град на паднали ангели
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на паднали ангели». Краткое содержание книги:
Той се беше облегнал на количката и въртеше нещо в ръце. Отдалеч Саймън не можеше да
различи какво е, а не можеше и да се приближи, защото две момичета стаяха на пътя му, по
средата на пътеката. Кикотеха се, бутаха се и си шушукаха, както правеха обикновено
момичетата. Бяха облечени така, че да минат за пълнолетни — с високи токчета, къси поли
и сутиени с подплънки, но нямаха връхни дрехи, които да ги пазят от студа.
Миришеха на гланц за устни, бебешка пудра… и кръв.
Разбира се, той чуваше какво си приказват, въпреки че шепнеха. Говореха си колко секси е
Джейс и се предизвикваха една друга да го заговорят. Обсъдиха надълго и нашироко косата и
коремните му мускули, макар Саймън да не беше сигурен как можеха да видят коремните му
мускули през тениската. Гадост, помисли си той. Това е абсурдно. Тъкмо щеше да каже
„Извинете”, когато едната (по-високата и с по-дългата коса) се отдели и тръгна бавно към
Джейс, поклащайки се леко на високите си токове. Джейс погледна към нея, когато го
доближи, но погледът му беше предпазлив и Саймън изведнъж се уплаши, че може да я
сбърка с вампир или сукуба, да извади някоя от серафимските си ками и накрая да ги
арестуват и двамата.
Не беше нужно да се притеснява. Джейс само вдигна едната си вежда. Момичето му каза
нещо на един дъх; той сви рамене; тя сложи нещо в ръката му и се върна при приятелката си.
После и двете излязоха от магазина, поклащайки се, като не спираха да се кикотят.
Саймън отиде при Джейс и пусна кутията със супа в количката.
— Какво беше това?
— Тя попита дали може да пипне мангото ми.
— Това ли ти каза?
Джейс сви рамене.
— Да и после ми даде номера си — той показа на Саймън лист хартия с напълно
безразлично изражение на лицето и го хвърли в количката. — Може ли вече да тръгваме?
— Няма да й се обадиш, нали?
Джейс го погледна, сякаш беше полудял.
— Забрави, че съм попитал — каза Саймън. — Постоянно ти се случват такива неща, нали?
Момичета да те заговарят.
— Само когато не съм покрит с магически прах.
— Да, защото тогава не могат да те видят. Нали си невидим? — Саймън поклати глава. — Ти
си заплаха за обществото. Не трябва да ти позволяват да излизаш сам.
— Ревността е грозно чувство, Люис — Джейс пусна една от кривите си усмивки, които по
принцип караха Саймън да изпита желание да го удари. Но не и този път. Внезапно беше
осъзнал с какво си играеше Джейс, прехвърляше го отново и отново в ръка, сякаш беше нещо
ценно или опасно, или и двете. Беше телефонът на Клеъри.
— Все още мисля, че не е добра идея — каза Люк.
Клеъри, с кръстосани на гърдите ръце, за да се предпази от студа в Града на тишината,
погледна косо към него.
— Трябваше да го кажеш, преди да дойдем тук.
— Сигурен съм, че го казах. Няколко пъти — гласът на Люк се отрази от извисяващите се
над тях каменни колони, украсени с ивици полускъпоценни камъни — черен оникс, зелен
нефрит, розов халцедон и син лазурит. Горящи сребърни магически факли бяха закрепени на
колоните и осветяваха нишите по стените с бяла светлина, от която боляха очите.
Почти нищо не се бе променило в Града на тишината от последния път, когато Клеъри бе
идвала тук. Все още изглеждаше чуждо и странно, но сега изписаните по пода руни, вече не
й бяха съвсем непознати. Мерис ги беше оставила с Люк в празната зала, още щом
пристигнаха — предпочиташе да говори с Мълчаливите братя насаме. Нямаше гаранция, че
ще позволят и на тримата да видят телата, беше предупредила тя Клеъри. Мъртвите
нефилими бяха работа на пазителите на Града от кости и никой друг нямаше права над тях.
Не че бяха останали много пазители. Валънтайн беше убил почти всички, когато открадна
Меча на смъртните, оставяйки живи само онези, които не бяха в Града на тишината по онова
време. Оттогава бяха приели нови членове, но Клеъри се съмняваше в целия свят да има
останали повече от десет-петнайсет Мълчаливи братя.
Силното тракане на токчетата на Мерис по каменния под ги предупреди за връщането й,
преди да я видят. Зад нея сякаш се носеше във въздуха Мълчалив брат с роба.
— Ето къде сте — каза тя, сякаш Клеъри и Люк не бяха там, където ги беше оставила. —
Това е брат Закарая. Брат Закарая, това е момичето, за което ви разказах.
Мълчаливият брат дръпна леко качулката от лицето си. Клеъри потисна изненадата си. Той