Град на паднали ангели

на нея й се прииска да носеше записките си. За ловец на сенки беше плачевно изостанала по

латински — повечето ловци го владееха като втори език.

Taceant Colloquia. Effugiat risus. Hie Locus est ubi mors gaudet succurrere vitae.

— „Нека разговорите спрат. Нека смехът секне.” — прочете Люк на глас. — „На това място

смъртта се радва да учи живите.”

Брат Закарая постави ръка върху вратата. Последната насилствена смърт е подготвена за вас.

Готови ли сте?

Клеъри преглътна трудно, чудеше се в какво се е забъркала.

— Готова съм.

Вратите се отвориха широко и те влязоха един по един. Вътре имаше просторна стая без

прозорци, със стени от гладък бял мрамор. Стените бяха голи, с изключение на куките, на

които висяха сребърни инструменти за дисекция: блестящи скалпели, прилични на чукове

неща, триони за кости и разширители за ребра. На рафтове до тях имаше дори още по-

странни предмети — големи, подобни на отвертки инструменти, листове шкурка и буркани

с различни на цвят течности, включително и една зелена, с етикет „киселина” която сякаш

пушеше.

В центъра на стаята имаше наредени в редица високи мраморни маси. Повечето бяха празни.

Три бяха заети и на две от тях Клеъри разпозна човешки фигури под белите чаршафи. На

третата маса също имаше тяло, чаршафът беше смъкнат надолу до под гръдния кош. Голото

тяло очевидно беше мъжко и принадлежеше на ловец на сенки. Бледата кожа на трупа бе

цялата осеяна със знаци. Очите на мъртвеца бяха вързани с копринена кърпа според обичая

на ловците на сенки.

Клеъри потисна гаденето си и застана до трупа. Люк се приближи до нея и постави ръката

си покровителствено на рамото й. Мерис застана срещу тях и ги наблюдаваше с любопитни

сини очи, които имаха същия цвят като тези на Алек.

Клеъри извади стилито от джоба си. Усети студенината на мрамора през блузата си, когато

се наведе над мъртвеца. Отблизо забеляза повече подробности — че косата му беше

червеникавокафява и че по гърлото му имаше дълбоки следи, оставени сякаш от огромни

нокти.

Брат Закарая протегна ръка и махна копринената превръзка от очите на мъртвеца. Очите под

нея бяха затворени.

Можеш да започваш.

Клеъри си пое дълбоко въздух и постави върха на стилито върху ръката на мъртвия ловец на

сенки. Руната, която си беше представила в коридора на Института, се появи в съзнанието й

толкова ясно, колкото буквите на собственото й име. Тя започна да рисува.

Черните линии на знака се заизвиваха от върха на стилито — този път обаче ръката й

тежеше и стилито леко задираше, сякаш рисуваше в кал, а не върху кожа. Сякаш самият

инструмент беше объркан и се плъзгаше по повърхността на мъртвата кожа, в търсене на

живия дух на ловеца на сенки. Но него вече го нямаше. Докато рисуваше, стомахът на

Клеъри се преобърна и когато приключи и дръпна стилито, цялата бе в пот и й се повдигаше.