Изпепелена

Откри я недалеч от музея, в парка, заобиколена от дим и смърт. Той се спусна тихо от небето и се запита как хората в къщите наоколо могат да са толкова невежи относно гова. което се случва извън измамната сигурност на домовете им.

Облакът от черен дим беше най-концентриран в сърцето на парка. Репхайм можеше спокойно да различи върховете на клоните на огромния дъб, под който в момента властваше хаосът. Той се доближи бавно до него, крилете му все още бяха широко разперени, усещаха въздуха и му помагаха да се движи напълно безшумно, дори по земята.

Новакът не го забеляза изобщо. Но, както Репхайм осъзна, момчето не би забелязало и нашествие на цяла армия. Цялото му внимание беше фокусирано в размахването на дълъг и остър нож през облак от тъмнина, който изглеждаше като обграден с огромна стена.

Репхайм не беше новак. Разбираше Мрака много по-добре.

Заобиколи момчето и без да бъде видян, застана пред кръга от най-северната му страна. Не беше сигурен дали инстинктът или Стиви Рей го води натам, но изведнъж осъзна, че може би беше едно и също.

Той се спря и с едно неохотно движение сви крилете си и ги притисна плътно към тялото. После вдигна ръка и заговори нежно на алената мъгла, която все още беше под негова команда:

- Прикрий ме. И ме пусни да вляза.

Репхайм протегна ръка към пулсиращата енергия и е щракване на пръстите разпръсна мъглата върху тялото си.

Беше подготвен за болката. Знаеше, че безсмъртните сили му се подчиняват, но това никога не става без съответната цена. Много често тя се състоеше в болка. Този път тя избухна в новоизлекуваното му тяло като лава, но той й се зарадва, защото това означаваше, че желанието му е изпълнено.

Нямаше начин да бъде подготвен за това, което щеше да открие в кръга. Репхайм просто се концентрира и пристъпи напред, обвит с наследената от баща му мощ. Вратата от мрак се отвори пред него.

Пристъпвайки в кръга, той беше потопен в миризмата на кръвта на Стиви Рей, както и в съкрушителния аромат на смърт и гнилоч.

- Моля те, спри! Не издържам повече! Убий ме, ако това е, което искаш, просто не ме докосвай повече!

Не можеше да я види, но тя звучеше напълно съкрушена. Без да се бави, той гребна малко от обгръщащата го червена мъгла.

- Иди при нея, дай й сила - прошепна той заповедта си.

Чу я да простенва и беше почти сигурен, че извика името

му. А после пред него се откри гледка, която никога нямаше да забрави, дори да живееше вечно като баща си.

Стиви Рей стоеше в средата на кръга. Нишки, изтъкани от чист мрак, се увиваха около краката й. Където я докоснеха, разрязваха кожата й. Дънките й бяха целите на парцали. От разкъсаната й плът течеше кръв. В този момент поредната нишка се стрелна от чистия мрак право към нея и се уви около талията й, а кожата й веднага започна да кърви. Тя извика от болка и отпусна глава. Тогава Репхайм съзря забелените й очи.

В момента, в който видя това, той знаеше, че е застанал пред самия Мрак. Сумтейки, бикът раздираше земята с копитата си. Беше застанал срешу Сгиви Рей в самия център, от който изригваше всичкият пушек. Като лунна светлина в гробница, бялата козина на бика изглеждаше като самата смърт. Изведнъж се нахвърли върху момичето. Беше толкова масивен, че трябваше да наведе огромната си глава, за да достигне с език раната, от която искаше да пие.