Изпепелена
- Автор: Каст Филис Кристина
- Серия: Училище за вампири #7
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изпепелена». Краткое содержание книги:
Добре дошли в света на Стиви Рей, която е готова на всяка цена да помогне на застрашената млада Висша жрица. Най-добрата приятелка на Зоуи обаче си има своите проблеми, които са не по-малко сериозни. Червените новаци вече са неконтролируеми, а нейното така наречено гадже – Далас, е сладко, но прекалено любопитно. Истината е, че Стиви Рей крие тайна, която навярно е ключът за завръщането на Зоуи, но също така заплашва да разтърси нейния свят.
В средата на цялата тази каша е Афродита – бивш новак, истинска кучка (с което се гордее) и надарена (ако изобщо това минава за дарба) със способността да предсказва бъдещето. Но сега, изглежда, Никс е решила да говори директно чрез нея, независимо дали Афродита иска или не.
Три момичета, които си играят с огъня. Ако не внимават, всички останали хора и вампири ще бъдат изпепелени.
- Усещаш ли това? - извика тя на Далас. - При теб земята тресе ли се?
- Не, но не мога да те видя и имам лошо предчувствие.
Още преди да го види, тя усети присъствието му. Чувството бе ужасяващо познато и след миг тя осъзна откъде. Напомняше й за момента, когато разбра, че умира. Когато започна да кашля, стисна ръката на Зоуи и каза: Страх ме е, За. Ехото от този ужас я парализира и когато върхът на единия рог се показа и се насочи към нея, бял, остър и опасен, единственото, което можеше да направи, бе да се взира и да клати глава с ужас.
- Стиви Рей, чуваш ли ме?
Гласът на Далас се чуваше сякаш от километри.
Появи се и вторият рог, а след него и главата на бика. Бяла, масивна, с очи толкова черни, като бездънни езера посред нощ.
Помощ! - опита се да извика Стиви Рей, но страхът не позволи на думите да излязат от гърлото й.
- Достатъчно. Идвам да те извадя, дори и да не искаш да нарушавам кръга ти.
Стиви Рей почувства вълните, щом Далас докосна границата на кръга. Също и бикът. Създанието завъртя огромната си глава и от ноздрите му излезе струя зловонен въздух. Нощта потръпна в отговор.
- По дяволите! Стиви Рей, не мога да вляза в този кръг. Затвори го и да се махаме оттук!
- Н-не мога заекна тя със сподавен шепот.
Бикът изглеждаше като кошмар наяве. Дъхът му прерязваше Стиви Рей. Очите му я държаха в плен. Козината му светеше в бяло, обгърната в мрака на нощта, но не беше красива. Блясъкът й беше хладен и безжизнен. Едното му раздвоено копито се вдигна и после се стовари върху земята е такава злоба, че Стиви Рей почувства как болката от тази рана отеква дълбоко в душата й. Откъсна поглед о г очите на бика и погледна към копитата му, а после застина от ужас. Тревата около него бе почерняла и безжизнена. А мястото, където беше наранил земята с копито, кървеше като рана.
- Не! ■- Ужасът й се отприщи и думите й най-сетне успяха да излязат. - Спри! Нараняваш ни!
Взорът на бика направо се заби в очите й. Гласът, който изпълни главата й, беше плътен, мощен и невъобразимо злобен.
- Ти имаше силата да ме призовеш, а това ме впечатли достатъчно, така че реших да отговоря на въпроса ти. Воинът трябва да потърси в кръвта си мост към Острова на жените, а после трябва да се пребори със себе си. за да достигне мястото. Само признаването на едното пред другото ще му позволи да се събере с неговата Жрица. След като се съберат, единствено тя, а не той, ще може да реши дали да се върне или не.
Стиви Рей преглътна страха си и извика:
- Но в това няма никакъв смисъл.
- Неспособността ти да схващаш не ме засяга. Ти ме призова. Лз ти отговорих. Сега трябва да получа
отплатата си. Мина цяла вечност, откакто не съм опитвал сладостта на вампирската кръв. Особено такава, изпълнена с толкова невинност и Светлина.
ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Репхайм
Преди Стиви Рей да успее да отвърне каквото и да било, звярът започна да я приближава. Нишки от мрак се плъзнаха през пушека и се насочиха към нея. Докоснаха я - бяха като ледени остриета, разрязващи плътта й.
Без да осъзнава какво прави, тя успя да изкрещи само
една дума:
Репхааайм!
Репхайм осъзна, че чистият мрак се е материализирал. Стоеше на балкона, ядеше ябълка, взираше се в ясното нощно небе и се опитваше да игнорира досадното присъствие на призрака на едно човешко дете, който бе развил неуместен интерес към него.
- Хайде де, кажи ми! Много ли е приятно да летиш'/ попита призракът това, за което Репхайм мислеше може би за стотен път. - Изглежда ми много приятно. Никога не ми се е случвало, но според мен да си имаш собствени криле е много по-хубаво, отколкото да летиш на самолет.
Репхайм въздъхна. Това дете говореше дори повече от Стиви Рей, което пък бе впечатляващо. Дразнещо, но впечатляващо. Не можеше да реши дали ако продължи да не му обръща внимание, момичето ще се махне, или по-добрс да измисли нещо друго. Може би трябваше да се допита до Стиви Рей какво да прави с този призрак, което пък насочи мисълта му към Червената.
- Опасно ли е да се лети? Искам да кажа, със собствени криле. Предполагам, че да, понеже гледам, че си ранен и мога да се обзаложа, че е защото си летял и...
Момичето продължаваше да дърдори, когато изведнъж структурата на света се промени. В първия момент той
изпита познато чувство и за част от секундата повярва, че баща му се е върнал.
Тихо! изкрещя на момичето.
Той се изправи и се завъртя, очите му пламнаха в червено насред мрака, който го обгръщаше, с неописуемата надежда. че ще мерне черните гарванови криле на своя баща.