Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Каза нещо за някакво изчезнало парче. Питаше къде е. Явно мисли, че у мен има нещо негово. Един Господ знае какво, но според него явно е у мен. — Тя се обърна. — Освен това мисли, че е у баща ми. Същият мъж беше при къщата на разкопките. И най-вероятно е бил в апартамента на баща ми. Там миришеше на пури. Нещо става, Даниел. Повярвай ми. Нещо лошо.
Той не каза нищо, само седна на дивана и се вгледа в нея с пронизващите си черни очи. Извади пура от джоба на ризата си и я запали.
— Нещо става — повтори тя и пак се обърна към прозореца. — Повярвай ми, моля те.
Настъпи тишина, след което тя чу, че Даниел се изправя и идва към нея. Ръката му легна на рамото й. Тя се отдръпна, но той я сложи отново и този път тя го остави. От дланта му сякаш струеше сила.
— Вярвам ти, Тара — тихо каза той.
Обърна я към себе си и я прегърна. Тя се дръпна, но само за миг. Той беше толкова силен, толкова надежден. Тя зарови лице в рамото му и се разплака.
— Не знам какво да правя. Не знам какво става. Някой се опитва да ме убие, а аз дори не знам защо. Опитах се да кажа на онези в посолството, но те не ми повярваха. Решиха, че си въобразявам, но не е така. Не е така.
Успокой се — каза той. — Всичко ще се оправи.
Прегърна я по-силно и тя му позволи да го направи. Знаете, че е опасно, но не можа да се сдържи. Отвън се чуваха клаксони.
Останаха така за малко, после той внимателно избърса с пръст сълзите й.
— Значи бяха трима, така ли?
— Двама египтяни и един бял. Белият беше огромен, с родилно петно на лицето. Виждала съм го. В Сакара и пред хотела.
— И какво точно ти каза?
— Попита къде е. Само повтаряше „Къде е? Къде е парчето?“
— Само това ли?
— Каза нещо за някакви йероглифи.
Даниел присви очи.
— Йероглифи ли?
— Да. Каза: „Къде са? Къде са йероглифите?“
— Точно тази дума ли използва? Йероглифи? Сигурна ли си?
— Да. Макар че всичко ми е като в мъгла.
Той дръпна бавно от пурата и от ноздрите му се издигнаха къдрави облачета дим.
— Йероглифи? — Каза го повече на себе си, отколкото на нея. — Йероглифи? Какви йероглифи? — Дръпна от пурата и закрачи из стаята. — Не си купувала нищо тук в Египет, нали? Никакви антики или нещо подобно?
— Нямах време.
— И казваш, че този мъж е бил в къщата на баща ти при разкопките?
— Сигурна съм.
Даниел замълча и замислено потърка слепоочията си. През прозореца влетя една оса и кацна върху чашата с уиски на Тара. Тишина.
— Е, явно мислят, че у теб има нещо тяхно — каза накрая Даниел. — И сигурно мислят, че е у теб, защото преди това е било у баща ти. Затова трябва да отговорим на два въпроса: първо, какво е това? И второ, защо изобщо смятат, че е било у баща ти?
Отиде до дивана, седна и се замисли. Тя помнеше това му състояние от времето, когато бяха заедно. Как изпадаше в нещо като транс, докато обмисляше някакъв проблем, и мозъкът му работеше като машина, а изражението му представляваше полугримаса, полуусмивка, сякаш процесът му причиняваше едновременно болка и удоволствие. Мълча почти минута, после се изправи.
— Хайде.
Взе кутията с пури и тръгна към вратата.
— Къде? В полицията ли?
— Глупости — изръмжа той. — Там само ти записват оплакването и те забравят. Много добре ги знам.
— Тогава къде?
Той отвори вратата.
— В Сакара. В къщата на баща ти. Ще започнем оттам. Идваш ли?
Тя го погледна в очите. Толкова познати неща имаше там — сила, решителност, власт. Но и още нещо. Нещо, което не беше виждала досега. Отне й няколко мига, за да го разпознае — вина.
— Да — отвърна тя, взе чантата си и го последва в коридора. — Идвам.
Луксор
На път към Деир ел-Бахри Халифа се отби при доктор Масри ал-Масри, директор за антиките в западна Тива.
Ал-Масри беше легенда в Службата по антиките. Беше постъпил още съвсем млад и като се имаха предвид седемдесетте му години, мнозина смятаха, че би трябвало да заема доста по-висок пост. Много пъти му бяха предлагали високи постове в други организации, но той неизменно беше отказвал. Беше роден в тази част на света и беше влюбен в нейните паметници на културата. Беше посветил живота си на тяхното запазване и опазване и макар да нямаше академично образование, всички без изключение го наричаха „доктор“, както от уважение, така и от страх. Говореше се, че нравът му е по-лош от този на Сет, египетския бог на бурите и гръмотевиците.