Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Защо всички са толкова изплашени, Сюлейман? — попита тихо Халифа. — Кой се е добрал до тях?
Мълчание.
С кого си имам работа?
Сюлейман се изправи и взе двете празни чаши. Все едно не беше чул въпроса.
— Сюлейман? Кои са тези хора?
Мъжът се отправи към фургона-тоалетна. Заговори, без да обръща глава.
— Саиф ал-Таар. Страх ги е от Саиф ал-Таар. Съжалявам, инспекторе, но имам работа. Радвам се, че наминахте.
Изкачи се по стълбичката на фургона, влезе и затвори вратата.
Халифа запали цигара, облегна се на стената и прошепна: Саиф ал-Таар. Защо ли си знаех, че ще си ти?
Абу Симбел
Младият египтянин се смеси с тълпата. Бейзболната му шапка беше нахлупена ниско над очите. Не се различаваше но нищо от другите туристи, които се разхождаха в краката на четирите гигантски статуи, ако не се броеше това, че си говореше тихо сам и не проявяваше никакъв интерес към огромните седнали фигури. Вниманието му по-скоро беше насочено към тримата униформени пазачи на пейката наблизо. Младежът погледна часовника си, свали сака от рамото си и започна да го разкопчава.
Беше утро. Два автобуса току-що бяха стоварили на асфалта група американски туристи, всичките в жълти фланелки. Продавачите на картички и дрънкулки ги наобиколиха като ято оси.
Младежът приклекна, отвори сака и зарови вътре. Вляво от него група, японски туристи се бяха скупчили около екскурзоводката си, която държеше в ръка вятърна въртележка, за да могат да я различават.
— Великият храм е построен от фараон Рамзес II през тринадесети век преди Христа — извиси глас тя — и е посветен на боговете Ре-Характи, Амон и Пта…
Единият от тримата пазачи наблюдаваше младежа, който говореше на себе си. Двамата му колеги пушеха и разговаряха.
— Четирите седнали статуи представляват царя-бог Рамзес, Всяка от тях е висока над двайсет метра…
Американските туристи заприиждаха сред смях и глъч. Един държеше камера и наставляваше съпругата си как да позира, казваше й да отиде по-напред, да мръдне наляво, да се усмихне. Младият египтянин се изправи отново с едната ръка в сака. Пазачът продължаваше да го гледа и ръгна с лакът колегите си, които прекратиха разговора си и също погледнаха към него.
— По малките статуи в краката на Рамзес представляват майката на царя Мутийя, любимата му жена Нефертари и някои от децата му.
Младежът изведнъж повиши глас. Няколко туристи се обърнаха и го изгледаха. Той затвори очи за миг, след което се усмихна широко и извади ръката си от сака. В нея имаше автомат „Хеклер и Кох“. Едновременно с това свали кепето си и между веждите му лъсна дълбок вертикален белег.
— Саиф ал-Таар! — изкрещя той, насочи автомата срещу тълпата и натисна спусъка. Чу се щракане, но огън не последва.
Тримата полицаи скочиха и грабнаха карабините си. Всички останали просто застинаха на място, вкаменени от ужас. За миг всичко замря, докато младежът трескаво се бореше с оръжието си, след което натисна спусъка и този път хеклерът не засече. Звуците на забиващите се в плътта куршуми, на трошащите се кости и на плискането на кръвта по пясъка бяха неописуеми. Хората се разбягаха обезумели, някои далеч от стрелеца, други, напълно объркани, право към него, разнесоха се писъци на болка и ужас. Мъжът с камерата падна под краката на бягащите; тримата пазачи бяха изблъскани на земята. Въпреки трещенето на автомата и писъците се чуваше, че младежът пее и се смее.
Изстрелите продължиха не повече от десет секунди, напълно достатъчни да покрият нозете на статуите с трупове. След това хеклерът засече отново и настъпи странна тишина. Стрелецът захвърли автомата и хукна към пустинята.
Не стигна далеч. Петима търговци на сувенири се втурнаха след него, хванаха го, събориха го на земята и започнаха да го ритат. Главата му отскачаше като топка.
— Саиф ал-Таар — изкрещя през смях, с бликаща от устата и носа кръв той. — Саиф ал-Таар!
16
Кайро
Тара се събуди внезапно. Седна на леглото и се огледа. Беше в леглото на Даниел в хотелската му стая. За миг се ужаси, че сигурно… След това видя, че е с всичките си дрехи, видя и чаршафите на дивана отсреща, където вероятно беше спал той. Погледна си часовника. Беше почти обед.
— Отврат — измърмори тя и неуверено стана. Главата я цепеше.
До леглото имаше бутилка минерална вода и тя отви капачката и я надигна. Откъм улицата долиташе шум. От Даниел нямаше и следа. Нито бележка.