Изгубената армия на Камбиз

След десетина минути стигна до някакъв мъж, който колеше пилета направо на тротоара. Изваждаше ги от клетката едно по едно, извиваше главите им назад с палец на клюна, срязваше им гърлата и хвърляше още мърдащите тела в голям пластмасов бидон. Край него се бяха събрали зяпачи и Тара се присъедини към тях, отвратена от сцената, но и странно привлечена от нея.

Отначало не забеляза мъжете, толкова беше хипнотизирана от ножа на касапина, който навлизаше в меката розово-бяла плът на пилешките гърла. Едва след като зяпа няколко минути, вдигна случайно поглед и ги видя срещу себе си — двама, с бради, с черни джелаби и имми, увити ниско над челата. И двамата гледаха право в нея.

Тя издържа погледите им за момент, след което насочи отново вниманието си към касапина. Главите на още две птици хвръкнаха и тя отново вдигна очи. Двамата продължаваха да се взират в нея с безизразни физиономии и немигащи погледи. В тях имаше нещо заплашително и Тара побърза да се отдели от тълпата и тръгна по улицата. Мъжете изчакаха няколко секунди и я последваха.

След петдесет метра тя спря пред някакъв магазин за дъски за табла. Мъжете в черни роби също спряха, без да си дават труда да прикриват факта, че я наблюдават. Тя тръгна, и мъжете също тръгнаха: вървяха, придържайки се на трийсетина метра зад нея, без да я изпускат от поглед. Тя ускори крачка и сви вдясно по някаква улица. Десет крачки, петнайсет, двайсет — и те отново се озоваха зад нея. Сърцето й заби лудо. Улицата беше по-тясна и от предишната и продължаваше да се стеснява, сградите от двете й страни се сближаваха като челюсти на клещи, тълпата ставаше все по-плътна. Тара усещаше как преследвачите й я застигат. Вдясно изникна друга улица и тя сви в нея.

Улицата беше пуста и в първия момент Тара изпита облекчение, че се е измъкнала от гъмжилото. След това се зачуди дали не е сгрешила. Нямаше жива душа, нямаше на кого да извика за помощ. Празнотата изведнъж и се стори заплашителна. Тя се обърна с намерението да се върне в навалицата, но мъжете я бяха последвали по-бързо, отколкото беше очаквала, и вече бяха само на десет метра от нея. За момент тя застина с лице към тях, после се обърна и хукна да бяга. След секунда чу тропот — преследваха я.

— Помощ! — изкрещя тя, но гласът й звучеше глухо и немощно, сякаш викаше през кърпа.

След петдесетина метра сви наляво в друга улица, после надясно и пак наляво, вече без да я е грижа за посоката. Просто искаше да избяга. Покрай нея се изнизваха тежки дървени врати и в един момент тя спря и задумка по една, но никой не отвори и след няколко секунди тя затича отново, ужасена, че ако се забави, мъжете ще я хванат. Звуците от стъпките на преследвачите й отекваха сякаш от всички посоки, усилени и изкривени от тесните улици, все едно идваха и отпред, и отзад. Тара изгуби всякакво чувство за посока. Главата й пулсираше. Гадеше й се от страх. Струваше й се, че вече тича цяла вечност, че затъва все по-надълбоко и по-надълбоко в лабиринта от тесни улички. Накрая стигна някакъв малък слънчев площад, от който излизаха няколко улици. В средата на площада имаше проскубана палма, под чиято сянка седеше някакъв старец. Тя се затича към него.