Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Ислямът неизменно беше част от живота им и, както при всички велики религии, в него имаше и елемент на гняв. Халифа помнеше как по време на петъчната хутбар имамът в местната джамия хулеше ционистите, американците и египетското правителство и предупреждаваше, че куфр се опитва да унищожи имма, мюсюлманската общност. Семената на тези проповеди несъмнено бяха намерили благодатна почва в съзнанието на Али.
Ако трябваше да е честен, бяха намерили почва и в неговото съзнание, защото по-голямата част от думите на имама бяха истина. В света цареше зло и корупция. Онова, което израелците правеха с палестинците, беше недопустимо. Бедните и безпомощните бяха потискани, а богатите пълнеха джобовете си.
Но Халифа така и не успя да направи връзката между несправедливостта и насилието. Али, от друга страна, беше започнал бавно да изгражда този мост.
Всичко беше започнало достатъчно невинно. С разговори, четения и инцидентни срещи. Али започна да посещава събрания, да разнася листовки, дори да говори пред публика. Започна да прекарва все по-малко и по-малко време с книгите си по история и все повече с религиозните писания. „Какво е историята без истината? — беше казал веднъж на Халифа. — А истината се намира не в делата на хората, а в думите на Бог.“
Повечето от делата му бяха добри и именно затова Халифа беше повярвал, че няма нужда да се бои от промените, които протичаха пред очите му. Али събираше пари за бедните, учеше неграмотни деца, говореше от името на онези, които нямаха право на глас.
Но през цялото това време реториката му се втвърдяваше, подхранвана от вътрешния му гняв. Стана член на фундаменталистки организации, първо на едва, след това на втора и трета, всяка следваща малко по-екстремистка от предишната, затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко във водовъртежа и размиваше все повече границата между вярата и яростта. Докато накрая неизбежно стигна до Саиф ал-Таар.
Саиф ал-Таар. Името беше жигосано в съзнанието на Халифа като дамга на гърба на вол. Той беше корумпирал Али. Той го беше накарал да извърши всичко, което беше извършил. И точно той го беше изпратил на смърт в онзи ужасен ден преди четиринайсет години.
А сега този случай затваряше събитията в пълен кръг. Сега не разследваше просто нечия смърт. Сега търсеше и разплата за смъртта. Саиф ал-Таар. Знаеше, че е той. Знаеше. Миналото все някога те застига, колкото и да се опитваш да му избягаш.
Пронизителен клаксон го върна в настоящето. Беше излязъл на пътя и някакъв туристически автобус се носеше към него с виещ клаксон. Халифа се върна на банкета и се огледа за двете камиларчета, но те бяха изчезнали зад завоя. Запали цигара, изчака автобусът да отмине и продължи по пътя си. Шосето отпред трептеше в обедната жега.
Кайро
— Изобщо не трябваше да те оставям — каза Даниел.
— Тази сутрин или преди шест години?
Той я погледна.
— Имах предвид тази сутрин.
Бяха в хотелската му стая. Тара седеше на канапето, свила колене под брадичката си, Даниел стоеше до прозореца. Беше пила едно уиски, но продължаваше да трепери и споменът за преследвачите й все още я измъчваше.
— Имах среща в музея — каза той. — Продължи повече, отколкото очаквах. Трябваше да те предупредя за тукашните забутани улици. Доста са опасни за чужденци и особено за жени. Има крадци, джебчии…
— Тези хора не бяха джебчии — каза Тара и притисна чело й коленете си. — Познавам ги.
Даниел вдигна вежди.
— Или поне единия от тях. Видях го в Сакара в деня, когато намерих тялото на татко. След това и пред хотела. И не беше египтянин.
— Твърдиш, че някой те преследва нарочно ли?
— Да.
Той замълча, после отиде до дивана и хвана ръката й.
— Тара, виж, знам, че последните няколко дни не са били леки за теб. Първо баща ти, сега и това. Май приписвах твърде много на…
Тя измъкна ръката си.
— Не се дръж с мен като с дете, Даниел. Не става въпрос за истерични фантазии. Този човек ме преследва. Не знам защо, но ме преследва.
Тя се изправи, отиде до прозореца, където преди малко стоеше Даниел, и погледна скупчените покриви. Беше горещо и по гърба й се стичаха струйки пот.